— Ти — намеси се Хейвлок — си такъв задник. Да не си се побъркал?
— Ще стрелям при всеки опит да се… — закани се главният инженер, но внезапно млъкна. Въжето до Басиа се изопна и едва не изтръгна от корпуса последните няколко скоби. Под него оръдието изгърмя право към Ил и след миг пресечният огън откъм луните унищожи поредния проектил. Една от червените точки на дисплея на Басиа изчезна.
— Съжалявам — обади се Алекс и акцентът му бе малко по-тежък от обикновено. — Това бях аз. Но този тип ме ядоса и трябваше да стрелям. Загазих ли го?
Настъпи продължителна тишина, а после капитан Маруик заяви:
— „Израел“ поема курс.
Отне им почти три часа да сглобят и прехвърлят импровизираните спасителни капсули от „Израел“. Басиа следеше времето по снижаването на кислородния запас в неговия скафандър. Категорично отказа да се върне на „Росинант“, докато дъщеря му не бъде прехвърлена от поясния кораб. С внимателно преценени маневри Алекс бе успял да разхлаби буксирното въже и Басиа го бе прерязал. Нямаше повече смисъл да държат двата кораба прикачени един за друг.
Един по един инженерите от доброволческия отряд се свързаха с Хейвлок и му се извиниха за драматичния обрат в ситуацията. Повечето от тях стовариха вината върху главния инженер. Независимо дали той единствен беше отговорен за случилото се, или имаше и други, Басиа бе сигурен, че историята няма да го запомни с добро. Един от другите инженери призна, че той е изстрелял ракетата по „Барбапикола“, и предложи на Басиа да му помогне с ремонта на пораженията. Басиа отвърна, че ще го убие, ако се опита. И двамата стигнаха до съгласие, че не са се спогодили.
Дори след като преустроените въздушни шлюзове бяха доставени, на екипажа на „Барбапикола“, бяха необходими около два часа да заредят кислородните бутилки и да прехвърлят и изолират хората вътре. По това време компютрите на „Росинант“ вече твърдяха, че корабът би трябвало да дращи горния слой на атмосферата. Часовникът бе спрял.
Басиа се бе преместил над огромните хидравлични прегради на хангара на „Барбапикола“ в очакване да се отворят и да освободят дъщеря му.
Всичко започна с линия от бяла светлина, която проряза корпуса на огромния кораб. Сетне бавно, докато хидравличните врати се раздалечаваха все повече и повече, пред погледа му изникна просторният хангар. На фона на десетките хиляди тонове литиева руда се поклащаха десет микроскопични прозрачни сфери. Някой бе използвал дистанционно, за да отвори вратите и въздухът на „Барбапикола“ излетя навън, избутвайки блещукащите мехури.
Сферите литнаха нагоре, отдалечавайки се от планетата, безпомощни и дребни мехури с въздух, всяка с десетина души вътре, заобиколени от замръзналата мъгла на доскорошната корабна атмосфера. Звездата на Ил започна да наднича над ръба на планетата, озари сферите отзад и превърна сгушените вътре хора в черни силуети, изумително контрастни на фона на мътноватите стени. Като изрязани от картон човешки контури, с прожектор зад тях.
Басиа внезапно бе споходен от спомена как като малък Яцек се плацикаше в кухненското корито и по повърхността избликваха мехурчета. Кой знае защо този спомен го накара да се разсмее на глас. Реши, че е заради облекчението, което изпитва от спасяването на дъщеря си.
— Добре ли си там? — попита Наоми.
— Някога къпала ли си дете в корито?
— Аха — отвърна тя. — Случвало се е.
— А случваше ли се да пръцне?
— Не разбирам… — Тя млъкна, после се разсмя като него.
Десет буксирни въжета бяха спуснати от отворения шлюз на „Израел“ и едно по едно Басиа ги улови, като ги прикачваше за сферите. Първа беше сферата на Фелсия. Докато дърпаше края на въжето към скобата, той я зърна да поглежда иззад прозорчето на шлюза. Слънцето се скри зад планетата и визьорът на Басиа отново стана прозрачен. Той включи светлините в шлема, за да може да вижда. Лицето ѝ се озари в усмивка и тя произнесе беззвучно „татко“.
— Здравей, малката ми — промълви той и опря ръка на прозореца. Тя постави своята от другата страна, малки, изящни пръсти на фона на неговата лапа.
Фелсия се усмихна, посочи зад него и добави едно „брей!“.
Той се обърна да погледне. „Израел“ бе започнал да прибира сферите една по една. Десетина души, теглени през вакуума на космическото пространство в пликове от въздух, малко по-големи от самите тях. Когато въжето на Фелсия започна да се навива, Басиа остави ръката си долепена до прозорчето докато тя бавно се отдалечи от него. Малкото му момиче се прибираше в безопасност. Поне засега.