В този момент Басиа изпита чувството, че са го ударили с тежък чук в гърдите. Всеки в тези малки сфери бе Фелсия за някого. Всеки спасен живот изпълваше други хора с облекчение и радост. Всеки живот, изтръгнат преди време, бе още един Катоа. Някой някъде го узнаваше със свито сърце.
Басиа все още усещаше детонатора в ръцете си, ужасното щракване, когато дланта му притисна копчето. Чувстваше зловещата шокова вълна, превърнала площадката за кацане в огнен стълб. Спомняше си ужаса, заменен от страх, след като по някаква нещастна игра на съдбата совалката се бе озовала твърде близо до площадката и бе свалена от небето.
Чувстваше всичко това толкова ясно, сякаш се бе случило сега. Но нещо повече, изпитваше тъга. Някой току-що се бе опитал да стори същото на неговото малко момиче. Беше се опитал да я убие не защото я мрази, а защото се е изправила на пътя на едно политическо изявление. Всеки, който загина в онази совалка, бе Фелсия за някого. С натискането на копчето той ги бе убил.
Не бе искал да го направи. Опита се да ги спаси. Това бе малката лъжа, която от месеци държеше скрита в сърцето си. Но истината бе далеч по-лоша. Някаква тайна част от него бе искала онази совалка да бъде унищожена. Беше се радвала, докато тя падаше обгърната в пламъци от небето. Беше жадувал да накаже хората, опитващи се да му отнемат света.
Само че това също беше лъжа.
Истината бе, че той бе искал да прехвърли болката си и на други. Да накаже вселената, задето се оказа място, в което неговото малко момче загина. Да накаже други хора, че са живи, докато Катоа не е. Тази част от него бе гледала как совалката гори и си бе казала: „Сега вече знаете какво е чувството. Сега разбрахте как се чувствам аз“.
Но хората, които бе наранил, сега бяха спасили дъщеря му, защото те бяха от онези, които не биха оставили дори враговете си да загинат безпомощно.
Първото изхлипване го завари неподготвен, второто едва не го накара да се превие. После светът изчезна, скрит зад бликналите сълзи, и гърлото му се сви като че някой го душеше. Той си пое мъчително въздух и се разрида още по-силно.
— Басиа! — извика уплашено Наоми. Допреди малко той се кикотеше като побъркан, сега плачеше. Сигурно е решила, че се побърква. — Басиа, обади се!
Опита се да ѝ отговори, да я увери, че всичко е наред, но когато заговори, думите му бяха:
— Аз ги убих.
— Не — възрази тя. — Ти ги спаси. Спаси ги всичките.
— Аз ги убих — повтори той и имаше предвид губернатора и Куп, и Кейт, и хората от охраната на РЛЕ, но най-вече Катоа. Той бе убивал малкото си момче отново и отново, всеки път, когато бе оставял някой друг да умре, за да го накаже за смъртта на сина си. — Аз ги убих — потрети.
— Този път ги спаси — посочи Наоми сякаш можеше да чете мислите му. — Тези тук ти ги спаси.
Хейвлок го чакаше в шлюза. Басиа знаеше, че е станал свидетел на нервната му криза. Когато Хейвлок го погледна, не почувства нищо друго, освен срам. Но макар лицето на Хейвлок да бе изопнато от болка, в гласа му, когато улови Басиа за ръката, не се долавяше насмешка:
— Справи се добре.
Басиа кимна, но не посмя да заговори, за да не издаде слабостта си.
— Виж — посочи Хейвлок навън през вратите на шлюза.
Басиа се обърна. „Барбапикола“ оставяше след себе си дълги пухкави дири. Беше навлязъл в атмосферата на Ил. Предната част на кораба започна да свети.
Хейвлок затвори люка, но докато вървеше цикълът и те си сваляха скафандрите, двамата не откъсваха поглед от последните мигове на кораба, предавани на стенния монитор. Алекс държеше телескопа на „Роси“ насочен нататък. Перестите облаци зад „Барб“ скоро се превърнаха в гъсти колони от дим, докато черното им сърце, където бе корпусът, изгаряше.
Когато настъпи краят, той бе внезапен и разтърсващ. От твърдо тяло корпусът в миг, без междинна фаза, се преобрази в множество дребни пламтящи късове. Басиа погледна часовника за обратно броене, за да види колко време е спечелил на Фелсия.
Четири дни. „Израел“ разполагаше с четири дни.
52.
Елви
Елви седеше в мрака, положила ръчния терминал в скута си. Тялото ѝ се тресеше неудържимо, страхът, мъката и гневът бяха като онези, които изпитваше, когато бурята се бе разразила с пълна сила. Ала сега не биваше да им се поддава. Трябваше да намери сили да помисли.
На екрана, разбира се, нямаше карта. Никой не бе извършвал наблюдение на този район и дори да беше, тя нямаше връзка с „Израел“ — ако „Израел“ бе все още на орбита и не бе паднал в атмосферата, за да изгори с всички на борда, и…