Алармата замря, тя поиска доклад от базата данни и ето че на екрана изплува и запис от терминала на Мъртри. Едно от повикванията бе маркирано с отказана връзка. Отново всичко опираше до математика. Накарай изплашена екзобиоложка да се покатери на няколко метра по странно съоръжение и пусни долу мъж с хищнически наклонности, а от нея поискай да смята уравнение с a, b и c. В точка d хищникът отказва връзка с време на забавяне нищожно по-малко от една десета от секундата, защото проклетата обработваща програма забавя реакцията на сигнала и превръща цялото…
Само че забавянето няма да е същото, нали? Така че, ако успее да открие разликата…
Светът наоколо изчезна. Пръстите ѝ тракаха по екрана, танцуваха върху копчетата на калкулатора, изваждаха и записваха данни, настройваха таблици. Страхът, мъката и болката, животинският ужас, всичко все още бе вътре в нея, но това бяха само вътрешни съобщения и тя можеше да ги игнорира. Кракът отново започна да я боли. Тя се премести с няколко сантиметра встрани.
Холдън се намираше на сто и десет метра от нея. Тя бе на сто и петдесет метра от Мъртри. Можеше да изчислява местонахождението на Мъртри въз основа на контактите, които той бе осъществявал с нея. Холдън трябваше да е — ако, разбира се, не бъркаше в сметките — вдясно от нея, там, където в едно масивно черно крило се събираха всички тръбопроводи. Елви изключи ръчния си терминал и заслиза. Когато стигна повърхността и опита да върви, кракът ѝ едва не се подгъна от болка. Като набоден с игли и карфици. С накуцване се отправи към мястото, което си бе отбелязала. Вече не я беше грижа за Мъртри. Имаше нещо друго, върху което да се съсредоточи.
Беше нещо средно между провиране през изоставен индустриален комплекс и проправяне на път из гъста, обрасла джунгла. Трябваше да се промушва в пролуките между причудливи съоръжения, да се навежда и да пълзи по корем през ниски отвори, понякога отново да се катери. Беше сигурна, че напредва, че ще стигне там и ще потвърди, че изчисленията ѝ са били верни — и тогава изведнъж се озова на тесен корниз пред бездна.
Отдолу долиташе нисък тътнеж, вероятно от около стотина метра дълбочина. Там се поклащаше верига от светлинки, те се люшкаха на една и на друга страна, а после отминаваха. Пропастта се простираше в двете посоки до самите стени на комплекса. Мрежа от тръби я пресичаше отгоре, долу пък се виждаха разкривени като пипала връзки. Тя тръгна покрай ръба, прекрачвайки белите, подобни на растения израстъци, които сякаш се издигаха чак от дъното. Отне ѝ няколко минути да открие издатина, която пресичаше пропастта, но не беше мост.
Имаше сравнително равна повърхност, заоблена по края и покрита с нещо като метална мрежа, заради която наподобяваше изплезен език. Нямаше перила и когато пристъпи отгоре, езикът реагира, сгърчи се и се раздвижи, като че се опитваше да я притегли със себе си. Тя разпери ръце за равновесие и се затича през пропастта. Два метра, четири, пет, ето че се озова оттатък. Облегна се на стената и притисна слепоочия с длани, докато премине световъртежът. Огромната, наподобяваща крило структура сега бе пред нея и отблизо можеше да види, че има далеч по-сложен строеж. Хиляди преплитащи се израстъци, обрамчени в спирали и помръдващи по командата на източник, който не можеше да види.
Тя се плъзна по отсрещния край на корниза и се озова в проход, който не бе видяла, докато пресичаше пропастта. Проходът изви наляво, после надясно. Елви го следваше, подбираше пътя си с налучкване и надежда. Съотношението между пода, стената и тавана я плашеше по причини, които не можеше да установи. Дребни синкави светлини като светулки блещукаха и изгасваха в мрака около нея. Тя навлезе в широк завой и се озова в подземна камера. И тогава изпищя.
Холдън бе тук, на три метра от нея, а над него се издигаше огромно, подобно на насекомо създание. От него стърчаха остри метални шипове и клещи, които проблясваха в тъмнината. Тя затисна уста с юмрук, неспособна да откъсне поглед от Холдън.
Чудовището се извъртя към нея, спря и вдигна един израстък, сякаш ѝ помахваше. Холдън направи същото.
— Елви? — повика я той. — Какво правиш тук?
— Аз бях… ние бяхме… — Тя падна на колене, внезапно завладяна от безмерно облекчение. Пое си въздух и продължи: — Мъртри взе една от колите, когато ти изчезна. Проследил е сигнала на ръчния ти терминал. Знае, че си тук и се опитваш да изключиш артефактите. — Тя погледна неволно към металното чудовище и отново я завладя страх.