— Сигурно е трудно — сви вежди Куп. — Особено на големите станции. Церера. Ерос. Ганимед. Там е пълно с вътрешни. Живееш сред тях. Работите заедно. Неусетно започваш да ги харесваш. А после пристигат заповеди и ти завърташ кранчето, а някой умира. Ей такива неща. Компромисите на живота. Нуждите на клетката.
Басиа кимна, но усещаше неприятен вкус в устата.
— Това ли сме ние? Клетка на СВП?
— Съпротивляваме се срещу корпоративната хватка на земляните. Има и по-лоши модели.
— Аха — кимна Басиа. — Схващам тезата ти.
— Наистина? Защото виждам, че събуждаш доста въпроси в доста глави. Караш ги да се чудят дали сме на прав път, или не.
— Това проблем ли е за теб? — тросна се Басиа.
— Проблем е за теб, друже. Защото колкото повече се питаш, толкова повече се питат и те. А както и да се преструваш, ние всички помним кой натисна копчето.
Връщането от подобни срещи винаги навяваше потискащи мисли на Басиа. Навсякъде бе пълно със знаци, които да му напомнят какво бе направила тяхната малка група — клетка. И какво не бе направила. Малката хидрологична лаборатория на брега с геодезичния купол, сондите, наподобяващи миньорски шахти. Къщата на екзобиолозите в края на града. Непознатите лица на площада, униформите с емблемата на РЛЕ.
В полето северно от градчето имаше мач и се вдигаше прахоляк, там заселници, между които и неговият Яцек, играеха с корпоративните. Поне бяха в различни отбори. Засега. Басиа описа дъга и влезе в градчето по пътя, който водеше към шахтите. Ветрецът се усилваше на пориви и вдигаше още прахоляк. Високо в синьото небе триъгълна формация от едри същества, наподобяващи въздушни медузи, изпускаха златисти дири от белите си тела. Лусия разправяше, че всяко едно е голямо колкото кораб, но Басиа някак си не можеше да го повярва. Чудеше се дали някой се е сетил да им даде име.
— Басиа!
— Керъл — кимна той на едрата жена, която закрачи редом с него. Керъл Чиуиуи беше една от първите кандидатури за координатор, след като се приземиха. Умна, умееща да се съсредоточи и да постига резултат, но без да е прекалено настойчива. Почти със сигурност се бе досетила, че той е въвлечен в инцидента с площадката, но това нямаше значение. Някои тайни си остават тайни, защото никой не ги знае. Други — защото никой не ги произнася на глас.
— Събирам група за работа в шахтите. Утре ще тръгнем. Вероятно ще останем пет или шест дни. Идваш ли?
— Проблем ли има?
— Не, и мисля, че трябва да си остане така. Нужна е още руда, преди да пратим кораба.
— Ще е добре да напълним хангарите, докато не е дошъл наблюдателят.
— Мисля, че ще успеем — отвърна с усмивка Керъл. — Радвам се, че участваш. Ще се срещнем в девет на площада.
— Добре — каза Басиа и тя го потупа по рамото, обърна се и забърза по свои задачи. Изминаха двайсет минути, преди да си даде сметка, че всъщност не бе потвърдил съгласието си. Ето защо дадоха на нея да организира тези неща, помисли си той.
Неговата къща бе близо до края на града. Бяха си направили тухли от тукашната почва с помощта на миньорски инструменти и ги изпекоха в пригодена за целта пещ. Щеше да е по-примитивно само ако бяха издълбали пещера и бяха изрисували бизони по стените. Лусия беше на малката веранда и метеше тухлите с метла, сплетена от местни треви, които ухаеха на тор и мента и се превръщаха от черни в златисти, когато ги срежеш.
— Нямаш идея какво изпуска във въздуха това нещо — рече той. Беше малка шега между двамата. По отговора щеше да прецени какво е настроението ѝ. Лакмусов тест за състоянието на техния брак.
— Една трета е канцерогенна, една трета мутагенна и останалото един Господ знае какви ги върши — отговори тя с усмивка. Значи нещата бяха добре. Басиа усети, че топката в стомаха му се отпуска. Целуна я по челото и се шмугна в хладината на къщата.
— Можеш да спреш с това — подхвърли през рамо. — Защото вятърът се усилва.
Лусия направи още няколко безцелни движения, тревата остърга тухлите, после се прибра при него. Според представите им от Ганимед или кораба къщата им бе огромна. Спалня за всяко от децата и една обща за тях двамата. Помещение за готвене. Капитанската каюта на „Барбапикола“ беше по-малка с няколко квадратни метра от техния дом. Беше грубо и примитивно място, но го имаха. Той седна на стола до прозореца и се загледа навън.
— Къде е Фелсия? — попита.
— Излезе.
— Говориш като нея.
— Фелсия е основният ми източник на информация за Фелсия — изтъкна Лусия. Отново се усмихваше. Беше в това добро настроение от седмици. Басиа знаеше, че е нарочно. Ще иска нещо от него и ако е умен, няма да позволи да го манипулират. Ала му се щеше да не е само театър. Тъкмо за това участваше.