— Ако има някой виновен, че е така, не съм аз. Бях много изпълнителен като малък. Има ли нещо, което да става за ядене?
— Има от корабните порциони.
Басиа въздъхна.
— Салата?
— Скоро — каза тя. — Новият разсад върви добре. Стига да не открием нещо странно в него, ще пробваш първите моркови идната седмица.
— Някой ден ще можем да се изхранваме от тукашната почва.
— По-скоро от тази на север. — Лусия сложи ръка на рамото му и се загледа през прозореца. — Защото тук дори местната фауна среща трудности да вирее.
— Север. Юг. За мен Ил е тук.
Тя се обърна и отиде в кухнята. Басиа изпита влечение към нея, спомен за тялото ѝ, когато бяха млади, без деца и пълни със страст през цялото време. Чу тихия пукот и свистенето от отварянето на консерва. Въздухът се изпълни с мирис на готвено с картофи месо. Лусия се върна с две малки чинии.
— Благодаря ти — рече той.
Лусия кимна, седна на своя стол и подгъна крак под себе си. Гравитацията я бе променила. Мускулите на ръцете и раменете ѝ имаха релеф, извивката на гърба, когато сядаше, бе с различен ъгъл. Ил ги променяше по начин, по който не бе предполагал. Басиа взе вилица и започна да се храни.
— Утре отивам в мините — съобщи.
Тя повдигна вежди.
— Защо?
— Поддръжка — обясни той, защото знаеше какво си мисли. — Керъл ме помоли.
— Добре, тогава. — Което означаваше, че е доволна, задето го е поканила Керъл, а не Куп.
За миг го досрамя, сетне се подразни, че е изпитал срам. Неволно стисна устни.
— Наблюдателят идва — продължи Лусия, сякаш зад думите ѝ не се криеше нещо повече. — Джеймс Холдън.
— Чух. Това е добре. Ще имаме известен коз срещу РЛЕ.
— Предполагам.
Басиа помнеше времето, когато се смееха заедно. Когато Лусия се връщаше от болницата на Ганимед и разказваше истории за пациенти и други доктори. Ядяха култивирани пържоли, крехки колкото не може да е крехко нито едно месо от животно, и пиеха бира, ферментирала на някоя от луните. Разговаряха с часове, много след времето за сън. А сега разговорите им бяха предпазливи, сякаш думите имаха стъклени кости. Той побърза да смени темата.
— Странно е, като си помислиш — заговори. — Вероятно никога вече няма да изляза в космоса. Толкова много години, през които трябва да внимаваш, да преценяваш всяка своя стъпка, а сега каквото и да правя, винаги е в атмосферата.
— На мен ли го казваш? Ако знаех, че ще се стигне дотук, щях да стажувам във всички отделения на болницата.
— Какво пък, и сега си най-добрият хирург на човешка ръка на цялата планета.
— Само че най-добрият хирург на ръката прекарва времето си да чете за хранителни разстройства и гинекология — отвърна сухо Лусия. Погледът ѝ бе отвлечен, замислен. — Трябва да поговорим за Фелсия.
Ето че се започва. Към това е водело всичко. Той се поизправи и сведе поглед към земята.
— Какво има да се говори?
— Тя вече приказва за това, което предстои да се случи. С нея.
— Същото, което ще се случи с всички нас.
Лусия пъхна поредната хапка в уста и започна да дъвче бавно. Вятърът отвън се усили и посипа с пясък стъклото. Когато заговори отново, гласът ѝ бе тих, но непреклонен.
— Тя мисли за университета. Мина тестовете и изпита в мрежата. Нуждае се от нашето разрешение, за да попълни формулярите.
— Твърде е млада — възрази Басиа и още докато произнасяше тези думи, се смути. Гърлото му се сви, в него се надигна яд и той побутна чинията настрана.
— Но няма да е по времето, когато стигне там — изтъкна Лусия. — Ако замине с първата пратка руда и се прехвърли на Медина, може да е на Ганимед или Церера след деветнайсет месеца. Най-много двайсет.
— Нужна ни е тук — рече с твърд глас Басиа. За да покаже, че разговорът е приключил. Само че не беше.
— Не съжалявам, че дойдох тук — поде Лусия. — Ти не си ме карал. Въпреки месеците след Ганимед, когато живеехме натъпкани като сардели. Въпреки всички станции, които отказваха да ни приемат. Не съм го забравила. Когато „Мао-Квиковски“ се разпадна, аз бях тази, която помогна на капитан Андрада да подготви документите за конфискуването. Аз превърнах „Барбапикола“ в наш дом.
— Зная.
— Когато гласувахме, моят глас бе с твоя. Може би животът ни на бежанци ни направи толкова диви и смели. Да дойдем тук, да започнем всичко отначало, под чуждо небе. И под една нова звезда. Смятах го за нещо естествено и не съжалявам, че те последвах.