Гласът ѝ постепенно набираше сила. Тъмните ѝ очи святкаха гневно, подканяйки го да се възпротиви. Но той не го направи.
— Нямам нищо против да прекараме остатъка от живота си в добив на литий и отглеждане на моркови — продължи тя. — Ако никога повече не вляза в операционна, не се надвеся над пострадала ръка, значи така ми е писано. Защото аз избрах да бъде така. Яцек и Фелсия не са правили този избор.
— Няма да пратя децата си обратно — заяви Басиа. — Какво ще получат там? Тук ни чака толкова много работа, неща, които да открием, да разберем. Как изобщо може да ти хрумне подобна идея? — Той също повиши глас, но не викаше. Почти.
— Ние избрахме да дойдем тук. Фелсия има свой избор. Можем да ѝ попречим или да ѝ помогнем.
— Да ѝ помогнем да се върне не е никаква помощ — не се предаваше Басиа. — Мястото ѝ е тук. Както на всички нас.
— Там, откъдето идваме…
— Ние идваме оттук. Нищо от предишния ни живот вече няма значение. Сега сме на Ил. И по-скоро бих умрял, отколкото да им позволя да докарат тук оръжията и войните си, техните корпорации и научни проекти. Проклет да съм, ако ми отнемат още едно дете.
— Татко?
Яцек стоеше на вратата. Имаше угрижено изражение. Стискаше футболна топка под мишница.
— Синко — рече Басиа.
В тишината се чуваше само воят на вятъра. Басиа се изправи, взе чинията си, сетне и тази на Лусия. Отнасянето им в рециклатора бе като маслинено клонче, но все отнякъде трябваше да започне. Изпълваше го безсилен гняв, трябваше да върши нещо, за да му даде воля. Катоа, площадката за кацане, угрижените очи на Яцек. Годините, през които скитосваха, за да стигнат до тази малка тухлена къщурка, от която дъщеря му искаше да избяга. Всичко това се примесваше в напиращ гняв, горещ като вътрешността на пещ.
— Случило ли се е нещо? — попита Яцек.
— С майка ти си говорехме.
— Ние не сме оттук — заяви Лусия сякаш Яцек не бе влизал, сякаш разговорът им можеше да продължи и пред него. — Преструваме се, че е така, но не е.
— Ще бъде — отсече Басиа.
6.
Елви
Елви седеше на високата полянка, изпружила пред себе си крака, и наблюдаваше безмълвно. Растителните аналози — просто не можеше да ги нарече растения — се издигаха над сухата, бежова почва, простирайки разклонения към слънчевата светлина. Най-високите едва надминаваха половин метър, имаха плоски, нащърбени върхове, които се въртяха, следвайки слънцето, и блещукаха като телца на бръмбари. Слаб ветрец зашумоля сред стъблата и охлади бузите на Елви. Тя не помръдна. На четири метра от нея гущерът имитатор нададе тих крясък.
Този път отговорът дойде от по-близо. Елви се опита да не подскочи от вълнение. Наложи си да стои неподвижно като камък. Щеше ѝ се да размаха ръце от радост, да се изкиска. Жертвата се приближаваше. Беше с размери на врабче и имаше тънък гребен от пера, който се спускаше от гърба към двете страни. Шест издължени крачета, завършващи с куки. Опита се да ги си представи в ролята на пръсти, но не беше виждала някое от дребните животинки да ги използва за нещо подобно. Животното изписука, нещо средно между гугукане на гълъб и звук на тамбура. Гущерът чакаше търпеливо, извърнал широко разположените си очи към животинчето. Елви забеляза, че по тялото му пробяга слаба тръпка, почти невидима под люспестата кожа.
С бързината на изстрел гущерът отвори уста и отвътре изхвърча влажна, розова плът. Жертвата дори не успя да изпищи, когато обърнатият навън стомах на гущера я прикова към земята. Елви неволно сви юмруци от удоволствие, докато гледаше как гущерът прибира бавно изстреляните си вътрешности. Жертвата бе мъртва или парализирана, прилепнала към розовата плът. По стомаха се бяха полепили също пръст и малки камъчета. Най-сетне цялата тази маса достигна разтворената паст и започна дългият процес по прибирането ѝ вътре. От предишни наблюдения Елви знаеше, че ще отнеме повече от половин час, преди всичко във вътрешностите на гущера да си застане на местата. Тя се изправи, изтупа прахта и се отдалечи.
Кракът ѝ бе все още в шината, която ѝ поставиха през онази ужасна нощ. Сега вече болката от счупената кост бе притъпена и по-скоро досадна пречка, отколкото проблем, но шината затрудняваше движенията ѝ. Тя отвори торбата и прибра внимателно гущера вътре. Погледът му се плъзна объркано по лицето ѝ. Нищо чудно, че не ѝ вярва.
— Съжалявам, мъничък — рече му тя. — Но е в името на науката.
После затвори торбата и активира програмата за вземане на образци. Гущерът издъхна мигновено, а междувременно програмата вече анализираше структурата му, вземаше проби от тъканите с помощта на миниатюрни игли и събираше цялата тази информация. По времето, когато се върне в малката си къщичка и извади трупчето от торбата, гущерът имитатор и неговата плячка ще бъдат моделирани в нейния компютър: терабайти от информация, готови да бъдат препратени на „Едуард Израел“, а оттам — в лабораториите на Луната. На сигнала щяха да са му нужни само няколко часа, за да преодолее разстоянието, което тя бе изминала за осемнайсет месеца, но през тези часове само тя и малката ѝ група щяха да са единствените хора от цялото човечество, които знаят тайните на дребното същество. Ако Господ Бог бе слязъл да ѝ предложи Александрийската библиотека в замяна, Елви не би се съгласила.