Лусия придоби мрачен и сериозен вид. Елви рискува да погледне към останалите хора в публиката и съжали, че го е направила.
— Част от… ааа. Част от договора на РЛЕ с ООН се отнася за обстойно проучване на околната среда. Това е втората биосфера, която сме виждали някога, и има ужасно много неща, които не знаем. Хубаво ще е, ако можем да ги разберем. В идеалния случай ние би трябвало да разполагаме с напълно затворена система на повърхността. Изолирана херметично като космически кораб. С въздушни шлюзове и обеззаразяващи помещения, където…
Бръщолевеше. Тя се ухили, надяваше се някой да ѝ отвърне със същото. Никой не го направи. Елви преглътна измъчено.
— Всеки път, когато вдишваме, ние приемаме напълно непознати микроорганизми. И макар да притежаваме различни протеоеми, ние все още сме големи мехури от вода и минерали. Рано или късно някой от местните микроорганизми ще намери начин да се възползва от това. Същото важи и в обратната посока. Всеки път, когато дефекираме, ние въвеждаме милиарди бактерии в околната среда…
— И сега сигурно ще ни кажеш как трябва да серем? — обади се мъжки глас.
Елви се изчерви. Лицето на Лусия оставаше студено и непроницаемо, погледът ѝ бе втренчен някъде другаде.
— Искам само да кажа, че ако го вършим правилно, ще разполагаме с една защитена, стерилна околна среда и няма да ходим да го правим сред руините или в лехите, защото…
— Защото смяташ, че го вършим неправилно — прекъсна я мъжът, седящ до Лусия. Беше едър мъжага с прошарена коса и набола брада, от онези, които винаги изглеждат ядосани. — Само че не е твоя работа да го решаваш.
— Разбирам, че положението тук е доста сложно — поде отново Елви и усети, че в гласа ѝ се долавя отчаяние. — Но всички ние вече живеем в тази огромна чинийка на Петри и затова изготвих списък с някои съвсем малки жертви, които можем да направим в името на научното…
Мъжът до Лусия изпръхтя и се наведе напред, опрял юмруци на коленете. Гледаше я както хищник гледа плячката си.
— Омръзна ми да съм жертва в името на науката — заяви той с глас, в който се долавяше спотаена агресия. Лусия положи ръка върху китката му, но други в помещението вече бяха заразени от недоволството на мъжа. Чу се шум от местещи се столове, гласове на хора, откъслечни разговори. „Който и да е убил Трайинг, вероятно е в това помещение — помисли си тя. А сетне добави наум: — Какво, по дяволите, правя тук?“
Керъл Чиуиуи се изправи с измъчено изражение. Засрамена заради провала на Елви.
— Доктор Окойе, може би ще е по-добре да се върнем на този въпрос друг път. Късно е и хората са уморени.
— Добре — смотолеви Елви. — Да, разбира се.
Кожата ѝ пламтеше от срам, докато се връщаше на мястото си, а после излезе в настъпилата нощ и се отправи към къщата. Обувките ѝ хрущяха по сухата земя. Беше прохладно и миришеше сякаш скоро ще завали. Не измина и половината път, когато един глас я спря.
— Извинявам се заради баща ми.
Елви се обърна. Момичето бе малко повече от тъмно петно в мрака. Елви изпита облекчение, че гласът не е мъжки.
— Няма нищо — рече тя. — По-скоро аз не се справих добре.
— Не, той беше виновен — упорстваше момичето, докато се приближаваше. — Никой не може да се оправи с него. Брат ми умря и оттогава татко не е същият.
— Ох — въздъхна Елви. — Съжалявам.
Момичето кимна, вдигна ръка и на дланта ѝ се появи зеленикава светлина, която озари лицето ѝ. Беше красива, така както са красиви младите, но Елви си помисли, че след години ще стане хубава като майка си.
— Вие сте дъщеря на доктор Мъртън — сети се Елви.
— Фелсия — представи се момичето.
— Радвам се да се запознаем, Фелсия.
— Мога да ви изпратя до вас. Нямате светлина.
— Нямам — съгласи се Елви. — А трябваше да си взема.
— Всеки забравя понякога — рече момичето и пое по пътя. Елви ускори крачка да я застигне. Известно време двете вървяха мълчаливо. Елви усещаше, че момичето събира сили да я заговори за нещо. Признание или заплаха? Нещо опасно? Елви се надяваше, че няма да е пристъп на параноя, всъщност бе почти сигурна, че не е.
Когато най-сетне момичето заговори, гласът ѝ бе напрегнат от тревога и надежда, и думите ѝ не съвпадаха с нито едно от предположенията на Елви.
— Какво е да ходиш в университет?
7.
Холдън
„Трябваше да има фанфари“ — помисли си Холдън.
Преминаването през Пръстена, в друга звездна система, на половин галактика от Земята, би трябвало да е драматичен момент. Тромпети, вой на сирени, напрегнати лица, втренчени в мониторите. Но вместо това нищо. Никакъв осезаем признак, че „Росинант“ е изминал петдесет хиляди светлинни години през космоса. Само зловещият мрак на вътрешността на Пръстена бе заменен от непознатото звездно небе на далечната система. Вместо усещане за чудо — рутина. Пространственият тунел би трябвало да е кипяща вихрушка от светлина и енергия, а не само голям пръстен от метал с различни звезди от другата страна.