Алекс, който се бе надвесил над съседния монитор, промърмори:
— Какво пък, предполагам, че литият е нещо като хубаво наследство. Никой не може да изкара от него повече, отколкото вече има.
— Не чу ли онази част за хилядите нови светове?
— Може би на някои от тях има повече литий, а може би не. Но на този определено има. Хората са смятали, че златото е нещо, за което си заслужава да се бият, а тази фъшкия долу е продукт на всяка свръхнова, което означава, че почти всяка планета около G2 звезда ще има залежи. Звездите изгарят лития с бързината, с която го създават. Цялата налична руда е възникнала при Големия взрив, а такива не се срещат често. Ето ти истински дефицит, приятелче.
Холдън въздъхна и насочи един от вентилаторите към лицето си. Хладният полъх го накара да настръхне. На кораба не беше топло. Горещината идваше от стреса.
— Ние сме невероятно късогледи.
— Само аз и ти ли? — попита Алекс, без да го поглежда.
— Цяла една нова граница се разтвори пред нас. Имаме възможност да създадем ново общество, с неизброими богатства зад всяка порта. Но решаваме, че на този свят има съкровище, и вместо да си поделим проклетата галактика, ще се бием за трохите от него.
Алекс кимна, но не отговори.
— Знаеш ли, боя се, че докато слезем долу, ще сме впримчени толкова силно в това противопоставяне, че няма да можем да го разрешим — въздъхна отново Холдън.
— Ама ти наистина ли вярваш, че можем да им помогнем? — ухили се Алекс.
— Наистина. Ще сляза в инженерния, ако ти потрябвам.
— Един час до тяга — подвикна зад гърба му Алекс.
Холдън изрита с крак дръжката на люка и той се повдигна със свистене. Спусна се по стълбата покрай жилищния отсек и се озова в машинното, където Еймъс разглобяваше някакъв сложен механизъм на една от пейките. Холдън му кимна и бутна с крак последния люк към реакторното. Еймъс го погледна въпросително, но капитанът поклати глава и механикът се върна към прекъснатата работа.
Когато люкът зад него се затвори, реакторът се озари от синкаво сияние. Холдън се спусна по стълбата до палубата и се облегна на стената.
— Здрасти — поздрави Милър и се приближи иззад реактора, сякаш бе чакал от другата страна появата на капитана.
— Трябва да поговорим — каза Холдън.
— Това е моя реплика. — Детективът го дари с познатата печална усмивка.
— Правим това, което ти искаш. Прехвърлихме се през Пръстена в една от другите системи. Предполагам, че ще ме накараш да сляза на планетата, за да можеш да се огледаш там.
Милър кимна, но не отговори. „Колко от това, което казвам, вече му е известно? Колко предвидим е мозъчният модел, който са ми създали?“ Холдън реши, че подобни размишления са сигурен път към лудницата.
— Искам да знам две неща — заяви той, — инак това пътуване ще свърши дотук.
— Добре. — Милър вдигна длани в поясния начин за потвърждение.
— Първо, как успяваш да ме следваш навсякъде? Появи се на този кораб след Ганимед и оттогава те срещах навсякъде. Да не съм заразен? Така ли оставаш в мен? Минах през два портала, без да се отърва от теб, така че или си в главата ми, или си общогалакгически феномен. Кое от тях?
— Хм — изсумтя Милър, свали шапката си и се почеса по късата коса. — Грешиш и за двете. Първият отговор е, че аз живея тук. По време на инцидента на Ганимед, което е доста тъпо название за случилото се, между другото, протомолекулата постави „разклонение“ на този кораб.
— Чакай. На „Роси“ има материал от протомолекулата? — Холдън усети надигащата се паника. Ако Милър бе искал да му причини неприятности, то вече го бе направил.
— Аха — потвърди Милър с повдигане на рамене, сякаш това не беше нищо особено. — Имаше посетител, нали помниш?
— Имаш предвид онова човекоподобно чудовище — предположи Холдън, — което едва не уби мен и Еймъс? И което изпепелихме в пламъка на соплата?
— Да, за него става дума. Честно казано, този тип не се придържаше съвсем точно към програмата. Но поне изпълни тази част, която му нареждаше да остави малко материал на кораба. Не много, нито нещо, което би нарекъл органична култура. Само колкото да се поддържа връзката между Пръстеновата станция и твоя кораб.
— Заразили сте „Роси“. — Холдън продължаваше да се бори с надигащите се в него страх и гняв.
— Не зная дали бих използвал точно тази дума, но добре. Щом настояваш. Благодарение на него мога да те следвам. Какъв беше вторият въпрос? — попита намръщено Милър.
— Не съм сигурен, че сме приключили с първия — озъби се Холдън.