— Ехей? — извика тя. — Има ли някого тук?
Никой не отговори. Нито дори вятърът. Тя поклати глава и навлезе в сенките. Ако завари някого наоколо, ще му изнесе лекцията, която не бе успяла на събранието. Ще го накара да разбере защо е важно да се опази тази планета, дори ако трябва да му го повтаря цяла нощ.
Стените около нея се издигаха под странни и обезпокоителни ъгли, сякаш бяха органични или пък принадлежаха на машина, създадена да изглежда като творение на природата. Самотни арки над изсъхналата почва и пусти участъци между тях. Колкото повече навлизаше, толкова се засилваше илюзията, че отвътре руините са по-големи, отколкото отвън.
Вече се готвеше да се откаже и да тръгне назад, когато видя нещо правоъгълно. Самият факт, че имаше прави страни, я накара да спре. Това бяха сандъци, от пластмаса и керамика с функционално сиви цветове и ярки надписи: ВНИМАНИЕ. ОПАСНИ ЕКСПЛОЗИВИ. СЪХРАНЯВАЙТЕ ДАЛЕЧЕ ОТ ИЗТОЧНИЦИ НА ТОПЛИНА И РАДИАЦИЯ.
— О, не — прошепна Елви. — О, по дяволите, не!
— Доктор Окойе — поде Рийв. — Искате да кажете, че сте намерили експлозиви, скрити вън от града?
— Да — потвърди Елви. — Точно това ме чухте да казвам.
— И съществуват доказателства, че мястото е посещавано от хора?
Седяха в кабинета на Рийв. Светлината от настолната лампа озаряваше всичко в мекото си жълтеникаво сияние. Рийв бе със смачкани панталони и набързо затъкната в тях риза, нищо чудно, като се имаше предвид, че го бе вдигнала от леглото. Трябва да беше някъде среднощ, макар че денонощието тук бе удължено и вероятно до зазоряване оставаха десет часа.
— Да — кимна тя.
— Така — проточи Рийв. — Всичко е наред. Това е много добре. Искам да ми разкажете подробно как намерихте това място.
— Да. Разбира се. Ще ви отведа.
— Не, настоявам да останете тук. Няма да се връщате и във вашата къща. Нито ще излизате в руините. Трябва да останете тук, защото е безопасно. Разбрахте ли ме?
— Там имаше някого. Видях светлина, затова отидох. Ами ако още е там?
— Не е необходимо да се безпокоим за това, защото нищо не се е случило — заяви Рийв, опитвайки се да ѝ внуши увереност. Ала всъщност искаше да каже „Щяхте да сте мъртва“. Елви сведе очи. — Можете ли да ме упътите?
Тя се постара, с разтреперан глас. Рийв нарисува карта на ръчния си терминал и Елви бе почти сигурна, че е вярна. Все още бе твърде объркана.
— Ясно — помърмори Рийв. — Ще ви помоля да останете още малко тук.
— Но у дома ме чака много работа.
Мъжът положи успокояващо ръка на рамото ѝ, ала погледът му вече бе съсредоточен върху някакви вътрешни мисли, вероятно планираше следващия ход, който не включваше нея.
— Първо ще се погрижим за вашата безопасност — повтори той. — Всичко останало след това.
През следващия час тя остана в малката стая — седеше или я кръстосваше нервно. Зад стената се чуваха гласовете на Рийв и неговите помощници — сериозни, напрегнати. После гласовете утихнаха.
Млада жена дойде да я вземе. Елви я бе виждала и преди, но не знаеше името ѝ. Струваше ѝ се нередно, след като бяха летели заедно почти две години. Това би трябвало да ѝ говори някои неща за затворените общества и начина, по който се смесват. И как не го правят.
— Имате ли нужда от нещо, доктор Окойе?
— Не зная къде да спя — призна смутено Елви.
— Ще ви приготвя койката — успокои я момичето. — Моля, елате с мен.
Стаите бяха празни. Другите бяха отишли при извънземните постройки да се изправят срещу ужасна човешка заплаха. Момичето, което я водеше към койката, носеше на колана си кобур. Елви надзърна през прозорците, край които минаваха. Това бе същата улица, по която бе преминала през деня, ала изглеждаше невероятно променена. Сякаш над всичко бе увиснало усещане за заплаха, обещание за задаваща се буря. Като мараня на хоризонта. Тя видя, че по улицата минава братът на Фелсия, но той не поглеждаше към нищо. Страхът ѝ бе студен и дълбок.
9.
Басиа
Басиа се бе писал доброволец за нощната смяна в мината. По-малко хора, от които да се крие. Не толкова открито небе, което да го изнервя. Работата, макар и смазваща, всъщност бе истинско облекчение. Фабрикаторът, който бяха свалили от „Барбапикола“, строеше релси и вагонетки с бързината, с която пъхаха суров материал в него. Групата му се стараеше да полага релсите колкото се може по-бързо, за да могат да прекарват рудата от шахтите в силозите. Там тя щеше да чака совалката от „Барбапикола“, която да я качи горе. Всичко, изкопано от тях досега, бе товарено и местено на ръка. Една моторизирана вагонетна система щеше да увеличи невероятно производителността.