Ето защо Басиа и хората му мъкнеха металните релси, които бълваше фабрикаторът — нови и сияещи на белите светлини. Товареха ги върху вагонетките и ги избутваха до миньорската шахта. Там ги разтоварваха на ръка и ги прикачваха към растящата железопътна система. Тежък физически труд, какъвто хората бяха престанали да извършват в механизираната ера. Още по-малко хора, привикнали с далеч по-ниската гравитация на космическите станции. Всичко това водеше до крайно изтощение. Светът се стесняваше до конкретната задача, болката в ръцете и надеждата скоро да дойде време за почивка. Нямаше време за нищо друго.
Като например да убиваш хора. Да усещаш, че корпоративният отдел за сигурност души около теб. Като вината, която изпитваше всеки път, когато Лусия трябваше да лъже хората от РЛЕ, че не знае нищо.
По-късно, когато се прибра в къщата с болезнено стегнати мускули и се опита да поспи на дневна светлина, той преживя отново и отново катастрофата на совалката. Премисли за кой ли път какво е могъл да направи, за да обезвреди заложените експлозиви. Можеше например да се сборичка с Куп и да му отнеме радиостанцията. И в особено тежките моменти — че е трябвало да послуша жена си и тогава нищо нямаше да се случи. В такива моменти го обземаше толкова силен срам, че почти започваше да я мрази за това. А после мразеше себе си, задето стоварваше вината върху нея. Притискаше възглавницата към очите си, за да засенчи светлината, но зад тъмната пелена отново изникваха ужасни видения от последните мигове на совалката.
Само нощем, докато работеше, намираше известен покой.
Ето защо, когато на работната площадка изникна Куп, и започна да се навърта наоколо сякаш не го беше грижа какво мислят другите, Басиа едва се сдържа да не го прасне в зъбите.
— Здрасти, друже — поздрави го Куп. Басиа изпусна чука и раменете му се схлупиха.
— Здрасти.
— Има един проблем — продължи Куп, като го прегърна приятелски през раменете. — Трябва да го обсъдим.
— Какъв проблем? — Едва ли беше нещо добро.
Куп го отведе настрани, като се усмихваше и кимаше на останалите работници от нощната смяна. Сякаш бяха двама приятели, отдръпнали се да си побъбрят. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят, той каза:
— Видях онази жена от РЛЕ да се отправя към руините. Пратих Яцек да провери какво става.
— Пратил си Яцек? — повтори Басиа. Куп кимна.
— Добро хлапе. Може да се разчита на него.
Басиа понечи да освободи ръката си.
— Недей… — „… забърква сина ми в това“, искаше да каже. Но преди да довърши изречението, Куп размаха ръка и продължи да говори:
— Много е важно! — Той се наведе и снижи глас. — Тя отишла в руините, а сетне право при ченгетата на РЛЕ. Яцек каза, че вероятно ще ни издебнат там. Искат да заловят съпротивата на местопрестъплението.
— Ами просто няма да се връщаме — рече Басиа. Изглеждаше толкова лесно. Не виждаше причини за паника.
— Ти луд ли си, или какво? Всички сме ходили там. Следи от нас колкото щеш. Ако чакат твърде дълго и им омръзне, ще докарат истински криминален екип и ще си набавят доказателства. За всички нас — освен ако си мислиш, че не оставяш късчета от себе си навсякъде, където ходиш.
— Тогава какво?
— Ще идем първи. Пускаме една сигнална ракета на онези сандъци и — бум! Няма вече улики.
— Кога?
Куп се разсмя.
— Какво мислиш? Другата седмица по това време? Сега, друже. Трябва да идем веднага. Оня посредник ще се приземи до броени часове. Нали не искаш това да е първото, което ще му покажат, като цъфне? Ти работиш тук, вземи една от колите. Трябва да оправим тая бъркотия и да изчезваме. — Куп щракна нетърпеливо с пръсти. — Още сега.
Куп говореше с такава увереност за взривяването на запасите им от миньорски експлозив, че Басиа не намираше сили да възрази. Вярно е, ще бъде лудост да вдигнат във въздуха чуждоземните руини. Но Куп беше прав. Ако намерят експлозивите и ги проследят до Басиа, те ще знаят. Не искаше да го прави, но нямаше друг избор. Затова склони.
— Добре — рече и се насочи към площадката с електрокари. Беше останал само един и понеже вселената е жестока и пълна със зла ирония, бе същият, който караше в нощта на залагането на експлозивите. Все още носеше белезите и драскотините от онази вечер. Белези, които всички жители на селцето се правеха, че не виждат.