— Свидетелката при теб ли е?
— Тя спи сега. Хейвлок, аз съм само консултант на службата за сигурност. От мен се очаква да пиша графици за дежурства и да изграждам системи за наблюдение. Аз не стрелям по хора. Не ми се плаща за това, мамка му.
Хейвлок се усмихна и тя му отвърна с усмивка, която приличаше на цепнатина в лицето ѝ. За миг двамата се разсмяха, ужасът и страхът се преобразиха в нещо по-близко до гняв. И далеч по-безопасно.
— Нямаш представа колко съм уплашена — призна Каси. — Ако дойдат за мен, няма да мога да ги спра. Заключила съм се в службата, но те могат да влязат през стените. Могат да взривят цялото място. Не зная защо решихме, че идеята да се слезе долу е добра. След като взривиха транспортната совалка, трябваше да си вдигнем задниците горе и да останем там. По-добре да ги замеряме с камъни от орбита.
— Най-важното сега е двете със свидетелката да сте в безопасност.
— И как смятате да го направите? — попита Каси. В гласа ѝ звучеше предизвикателство, но такова, което чака отговор. „Не можете, но моля те, кажи ми, че можете.“
— Работим над това — заяви спокойно Хейвлок.
— Нямам дори храна тук — оплака се Каси. — Бих убила човек за един сандвич. Наистина.
Хейвлок се опита да си спомни какво ги бяха учили за разговорите с хора, преживяващи стрес. Имаше списък. Четири неща. Съкращението беше БЕСТ. Не помнеше обаче какво обозначаваха буквите.
— Ами — поде той, без да знае какво ще каже. — Предполагам, че доста си се изплашила.
— Едва се владея, човече.
— Да, сигурно, но важното е, че не позволяваш нещата да се влошат. Така става с хората, когато си изпуснат нервите. Прекомерна реакция и прочее. Затова искам да си седиш спокойно и да разговаряш с нас. Вече виждам, че се справяш добре.
— Изсмукваш всичко това от пръстите си — упрекна го Каси. — А аз съм на една крачка от истеричен припадък.
— Не прави крачката и всичко ще бъде наред. Сериозно, наистина се справяш чудесно. Запази самообладание и ние ще оправим нещата. Зная, че се чувстваш като в пъкъла, но накрая всичко ще бъде наред.
— Ако не успея…
— Ще успееш.
— Но ако не успея? Ако, разбра ли?
— Добре — кимна Хейвлок. — Ако.
— Направи ми една услуга. Има един човек на Европа. Хихири Типене. Той е хранителен инженер.
— Ясно.
— Предай му, че съжалявам.
„Тя си мисли, че ще умре — досети се Хейвлок. — И може да е права.“ Той почувства в устата си киселия вкус на страха. Местните избиваха служители на РЛЕ и тя смяташе, че е последната оцеляла. Всъщност той не знаеше нищо за ситуацията долу. Нищо чудно вече да са заложили три тона експлозив, който да превърне Каси в спомен. Може да загине всеки миг, а той ще я гледа как умира, без да е в състояние да направи каквото и да било.
— Ти сама ще му го кажеш — рече той с мек глас. — И след всичко това няма да ти е трудно.
— Не зная. Никога не си се срещал с Хихири. Обещаваш ли ми?
— Разбира се — потвърди Хейвлок. — Можеш да разчиташ на мен.
Каси кимна. По бузата ѝ се търкулна сълза. Явно Хейвлок не се справяше много добре с утешаването.
На екрана се появи прозорец, сетне в него изплува лицето на Мъртри.
— Здрасти, Кас — поздрави я Мъртри. — Обсъдихме въпроса с капитан Маруик и пращаме долу екип за теб. Но ще ни трябват два часа за подготовка. От теб се иска да запазиш в безопасност цивилната.
Гласът на Каси трепереше, когато заговори, но поне не секна.
— На планетата има четирийсет от нашите и повече от двеста техни. Аз съм сама. Не мога да опазя никого.
— Не е необходимо — каза Мъртри. — Пратих съобщение до всички останали да се заключат и да не излизат. Става въпрос за научната група. Твоят приоритет е доктор Окойе. Пази я, докато дойдем, разбрано?
— Да, сър.
— Чудесно — одобри Мъртри. — Два часа. Ще се справиш, Кас.
— Да, сър.
— Хейвлок, ще има съвещание на отдела за сигурност. Можеш ли да наминеш?
— Веднага. — Хейвлок разкопча ремъците, измъкна се от креслото и се понесе по коридора.
Коридорите на „Едуард Израел“ бяха конструирани във формата на издължени осмоъгълници, вероятно като тези, в които е летял дядо му. Ремъците и ръкохватките по стените сочеха във всички посоки. Хейвлок се придвижваше бързо, а умът му възприемаше всичко това като катерене по отвесна скала или шахта. Бяха му казвали, че поясните били лишени по рождение от усещането за „горе“ и „долу“, но го бе чувал от самите поясни, и то, когато трябваше да го убедят, че са по-съвършени от него. Може би бе вярно, а може би преувеличаваха. Каквото и да бе, докато се добере до офиса, вече беше замаян и ужасно му липсваше фалшивото притегляне на ускорението.