Десет души се бяха подредили покрай стените, ориентирани по един и същ начин. Мъже и жени с различни расови признаци и цветове на кожата, но всичките с едно изражение. Мрачно и зловещо. Мъртри им бе раздал снаряжението за борба с безредици и те всички носеха сини бронежилетки с високи яки, заради които приличаха на огромни насекоми. Дори Мъртри носеше бронирана униформа, така че очевидно предстоеше да се спуснат долу.
— … останало — говореше той, докато кръжеше из стаята. — И вие сте всичко, което ми е останало. Този път няма да дойде кавалерията, за да ни спаси задниците. Ние сме кавалерията, а това означава, че вече съм загубил повече хора, отколкото мога да си позволя да загубя. Ние сме отделът за сигурност за цялата планета, точно тук, в тази стая. И можем да го направим, стига да не допускаме още жертви. Докато сме долу, ако се почувствате заплашени, правете каквото е нужно, за да защитите себе си и своите другари.
— Сър?
— Окми?
— Това означава ли, че ни е разрешено да прибягваме до смъртоносен отговор?
— Това означава, че имате право на изпреварващ смъртоносен отговор — подчерта Мъртри и замълча, за да остави думите да потънат в съзнанието им. Хейвлок въздъхна. Беше жестоко, но нямаха друг избор. Местните не се бяха усмирили и можеше да загинат още служители на РЛЕ. С други думи, обстановката повече приличаше на война.
Какво пък. Поне в началото се опитаха да се държат миролюбиво. Не че поясните оцениха усилията им.
— Спускаме се след двайсет минути — продължи Мъртри. — Ще бъде бързо снижаване, с голямо натоварване. Смятам да се приземим източно от лагера на поясните. Смит и Уей ще са водачи на отряди. Първата ни цел е да достигнем и обезопасим офиса.
— Ами „Барбапикола“? — попита някой.
— Майната ѝ на „Барбапикола“! Какво става с „Росинант“?
Мъртри вдигна ръка, обърнал длан към тях.
— Не си губете времето да се питате какво става на орбита или у дома. Това е моя грижа. На мен и Хейвлок. — Мъртри му отправи кратка усмивка и Хейвлок кимна, което изглеждаше като поклон. — Разбрахте какво се иска от вас, имате пълното ми доверие. Да слезем долу и да поставим тази сбръчкана планета под контрол.
С това оперативката приключи и всички се отправиха към изхода и хангара с леките совалки. Хейвлок изпита съжаление при мисълта, че другите ще слязат долу, а той остава. Спомни си нещо от детството, случка или сцена, от която му бе останало подобно неприятно чувство.
Мъртри се стрелна във въздуха към него.
— Хейвлок, радвам се да те видя. Ще ми трябва минутка.
— Да, сър.
Мъртри кимна към близката стаичка. Беше съвсем малка, вътре едва се побираше едно противоускорително кресло. Мъртри затвори вратата зад тях.
— Оставям те да отговаряш за кораба.
— Благодаря ви, сър.
— Не бих се чувствал благодарен на твое място. Положението ти е шибано. Имаме екипаж от яйцеглави с техните непрестанни претенции, че им пречим да правят наука, и капитан, който едва ги удържа на орбита. Като разберат, че долу има проблеми, ще напират още повече да слязат. Ще разполагаш със съвсем малко хора, за да ги удържиш.
— Ще се справим, сър.
— Добре. Най-голямата заплаха за нас е „Росинант“. Използван е от марсианския флот, преди да отиде в СВП. „Израел“ е огромен, но е научноизследователски кораб. Ако „Росинант“ реши да ни свали долу, ще го направи.
— Защо ще го правят обаче?
Мъртри сви рамене.
— Мисли по-малко за „защо“ и повече за „ако“. Та, има нещо, от което се нуждая, и то ще обърка програмата на совалките, но трябва да се направи.
— Разбира се.
— Вземаме една от леките совалки — каза бавно Мъртри, сякаш обмисляше действията си, докато говореше, макар че очевидно не това бе проблемът. — А тази, която остава, искам да въоръжиш. Махни всичко, което може да претовари реактора, и я оборудвай с подсилено дистанционно запалване. Блокирай всички стандартни навигационни пултове и остави само един, до който да имаме достъп само аз и ти.
— А капитан Маруик?
Мъртри го дари със загадъчна усмивка.
— Разбира се, ако искаш.
— Дайте ми половин ден и ще бъде изпълнено.
— Добре.
— Сър? Срещу кого според вас ще трябва да я използваме? Поясните долу?
— Хейвлок, само се подсигуряваме. Надявам се изобщо да не се налага да я използваме. Но ако реша да го направя, искам да стане бързо.
— Ще я имате.
— Сега вече се чувствам по-спокоен — въздъхна Мъртри и опря длан на стената, за да се оттласне.