— Сър?
Мъртри повдигна вежди. Хейвлок внезапно изпита срам и почти бе готов да се откаже. Но все пак продължи.
— Зная, че е нещо дребно, сър, но докато разговарях с Каси, тя каза, че е гладна. Обещах ѝ сандвич.
Лицето на Мъртри бе безизразно като камък.
— Та се питах дали не може да го направите, сър?
— Може да се уреди — отвърна Мъртри и Хейвлок не можа да определи дали шефът е развеселен, или ядосан. Може би и двете.
Хейвлок се премести в станцията за вътрешна сигурност. Килиите на ареста бяха пусти. Малобройният му екип — четирима от най-младите членове на отдела за сигурност и един техник, който заеха от екипажа на кораба — се занимаваше с преоборудването на совалката. Превръщаха я в бомба. На мониторите се виждаха спускането на другата совалка и пламъкът на приближаващия се „Росинант“, а от вътрешните наземни камери — Каси и доктор Окойе. Хейвлок следеше едновременно всички в очакване да се случи нещо. Минутите се нижеха все по-мъчително. Въздушният рециклатор бръмчеше тихо и потракваше. Той смучеше палеца си.
Мелодичен сигнал оповести пристигането на съобщение. Хейвлок погледна към монитора. Беше от корпоративния офис на РЛЕ на Луната, със заглавие: „Възможни стратегии за снижаване напрежението от конфликта на Нова Тера: дайте потвърждение за прехвърляне“. Беше пратено преди пет часа.
Някъде близо до порталите радиосигналите се бяха кръстосали, електромагнитни вълни, летящи из пространството и разнасящи информация, кодирана в тях от хората. Разстояние, за чието преодоляване с кораб бяха нужни година и половина, бе изминато от сигнала за пет часа.
Само пет часа и въпреки това бе твърде късно.
11.
Холдън
„Росинант“ премина в спирачен режим върху издължена опашка от бял пламък и се спусна на висока орбита около Ил. Планетата долу приличаше достатъчно на Земята, за да предизвиква объркване в сетивата. Холдън и преди бе виждал чужди светове. Червеникавият глобус на Марс, вихрушките и водовъртежите на Сатурн и Юпитер. Те обаче с нищо не наподобяваха лазурносиньото на Земята. Но Ил имаше синьо небе с облаци и всички останали признаци, за да може умът на Холдън да я свърже с родната планета.
Само че разполагаше с един голям континент и хиляди острови, разпръснати из гигантския океан като кафяви мъниста от огърлица. Сместа от познато и непознато накара сърцето му да се свие.
— „Росинант“ — обадиха се от „Едуард Израел“. — Защо ни прехващате с целеуказател?
— Ох… — Холдън тупна по комуникационното табло и отвори канал за връзка. — „Израел“, това е само стандартен лазерен сигнал за измерване на дистанцията. Нищо, което да ви безпокои.
— Прието — отвърна гласът, ала в него не се чувстваше пълна увереност.
— Алекс — превключи Холдън на вътрешния канал. — Моля те, престани да ръчкаш мечката.
— Разбрано, капитане — каза Алекс през доволен смях. — Исках само да информирам местните, че има нов шериф в града.
— Спри веднага. Имаме час за последна подготовка и после се приземяваме.
— Ясно-вдясно — отвърна напевно развеселеният Алекс. — Отдавна не бях кацал с тази красавица.
— Мислиш ли, че ще има проблем?
— Не.
Холдън разкопча ремъците и се насочи към стълбата, водеща до жилищния отсек. След няколко минути двамата с Еймъс бяха в шлюза. Механикът бе приготвил два олекотени марсиански бойни скафандъра, няколко пушки и автомати, и кутии с муниции.
— Какво е всичко това? — повдигна вежди Холдън.
— Нали каза да се подготвим за спускане.
— Имах предвид резервно бельо и четки за зъби.
— Капитане — поде Еймъс, който едва овладяваше нетърпението си. — Онези долу се избиват помежду си. Петима от охранителите на РЛЕ са изчезнали яко дим, а транспортната им совалка беше взривена.
— Да, и работата ни е да не позволим напрежението да ескалира. Разкарай тия боклуци. Само пистолети. Вземи за нас дрехи и лекарства за колонията. Нищо повече.
— По-късно — не мирясваше Еймъс, — когато съжалиш, че не сме взели тези неща, ще бъда безмилостен в подигравките си. А после ще умрем.
Холдън понечи да отвърне рязко, но се спря. Нима нещо досега бе ставало както са го планирали?
— Добре, по един автомат за всеки от нас, но разглобени и в торби. Нищо, което да се вижда. И лека горна броня. Ще я скрием под дрехите.
— Капитане — погледна го изпитателно Еймъс. — Нищо ли не научи досега от миналото? Да не мислиш, че се захващаш с нещо различно?
— Защо ли ти слушам дрънканиците?
— Защото — отвърна Еймъс и се зае да разглобява автомата — аз съм единственият на този кораб, който може да пуска кафемашината.