— Отивам да си взема бельо и четката за зъби.
„Росинант“ вероятно бе осветил половината нощно небе на Ил по време на финалния заход. Когато се приземи в полето край колонията, вдигна облак прах с радиус километър, а шумът от спускането вероятно бе накарал прозорците на къщите да дрънчат.
Ето защо Холдън бе леко изненадан и разочарован, когато никой не дойде да ги посрещне.
Той бе съвместен посредник на СВП и Земята, определен лично от Крисджен Авасарала от ООН и от Фред Джонсън, водача на СВП, доколкото СВП можеше да бъде ръководен, за да наблюдава мирните преговори. На други места това щеше да означава официално посрещане от губернатора и може би дори духов оркестър. Холдън обаче би се съгласил и на транспорт до селището.
Той вдигна двете тежки торби и се отправи пеша към сградите. Еймъс носеше три. Третата нарече „торбата за когато всичко се обърка“. Холдън искрено се надяваше да не се наложи никога да я отварят.
Когато се отдалечиха достатъчно, Холдън прати сигнал на Алекс да вдигне „Росинант“. Малко след това ги застигна прашният облак.
— Знаеш ли — поде оживено Еймъс. — Приземихме се толкова далеч от селището, за да не засипем с прахоляк местните, а те дори не си направиха труда да дойдат да ни вземат. Струва ми се доста неблагодарно.
— Аха. Аз също съм малко обиден. Следващия път ще накарам Алекс да се приземи направо на градския площад.
Еймъс посочи с глава масивните чуждоземни постройки в далечината. Приличаха на кули близнаци от стъкло, усукани една около друга като чифт расли заедно дървета.
— Ето ги, значи — промърмори той.
Холдън не отговори. Едно нещо бе да чете в доклада за „руини на извънземна цивилизация“, съвсем друго да види тези странни формирования на хоризонта, оставени от чужда раса. Колко ли са стари? Няколко милиарда години, ако можеше да се вярва на историята на Милър за това кога са изчезнали създателите на протомолекулата. Нима хората са построили нещо, което да издържи толкова дълго?
— Според охранителите от „Израел“ там са били избити техните хора — рече замислено Холдън, след като повървяха няколко минути.
— Хубава работа, няма що — отвърна Еймъс. — Идваме тук, на чужда планета, и се избиваме в древните им постройки. Сега вече можем да обявим тази планета официално за наша.
Ако се изключеха причудливите чуждоземни кули, пейзажът щеше да е съвсем като североамериканския югозапад. Твърда почва с ниски храсталаци. Дребни животинки, които се разбягваха при приближаването им. Известно време бяха заобиколени от облак хапещи насекоми, но след като няколко от тях опитаха от кръвта им и паднаха мъртви, останалите очевидно решиха, че хората не стават за храна, и изгубиха интерес.
Самата колония бе като крайградски бедняшки квартал. Смесица от сглобяеми къщи и заслони, вдигнати от дъски от сандъци и тухли. Мисълта, че хора са пропътували десетки светлинни години до чужда планета, за да основат едно толкова примитивно селище, накара устните на Холдън да се изкривят в насмешлива усмивка. Хората са странни създания, но понякога са и очарователни.
В центъра на града се беше събрала тълпа. Или по-точно на пресечката на две улици. Петдесетина заселници, изправени срещу десетина служители на РЛЕ, ако се съдеше по униформите. Те си крещяха, но Холдън не успя да различи отделни думи.
Някой в края на тълпата ги забеляза, размаха ръце и ги посочи. Виковете утихнаха и изведнъж сякаш целият град се люшна към Холдън и Еймъс. Холдън пусна торбата и размаха усмихнато ръка. Еймъс също се усмихваше, но ръката му бе положена нехайно на пистолета.
Висока, набита жена, няколко години по-възрастна от Холдън, изтича при него и го сграбчи за ръцете. Холдън бе почти сигурен, че е Керъл Чиуиуи, но изглеждаше доста променена от снимките в доклада.
— Най-сетне! Сега трябва да кажете на тези разбойници…
Преди да успее да завърши, останалата част от тълпата ги заобиколи и започна да крещи. Холдън чуваше само откъслеци от техните искания — да разкара оттук РЛЕ, да им доставят лекарства, храна и пари, да им позволят да продават лития, да докажат, че колонията няма нищо общо с изчезването на служителите от отдела за сигурност.
Докато Холдън се опитваше да усмири множеството, възрастен мъж с униформа на РЛЕ се приближи бавно към него, следван от колегите си, оформили клиновидна формация като ято патици.
— Моля ви, спрете. Ще изслушам всеки от вас, след като се настаним. Но не можем да направим нищо, докато крещите така…