А когато чу тътена на приземяващия се кораб, той изтича заедно с другите, за да го гледа как ще кацне. „Посредникът на ООН пристига!“ — подвикваха си хората. Човекът, който бе спасил Земята. Човекът, спасил Ганимед. Който ще спаси нас.
Но от небето се спускаше малка совалка и тя се приземи в полето южно от селцето. Половината от населението се бе събрало да я посрещне. Басиа също изтича там.
Совалката кацна върху пет разперени крака, излъчвайки горещина. После се спусна платформа и отвътре излезе възрастен землянин с дълбоки бръчки на лицето и прошарена коса. Не беше Холдън. Някой от екипажа му може би? Но човекът носеше униформа с герба на РЛЕ, а Холдън трябваше да е независим посредник.
Мъжът спря насред платформата и ги изгледа с трепкаща на устните усмивка. Басиа осъзна, че сдържа дъха си, после усети, че и другите около него също не смеят да дишат.
— Здравейте — заговори мъжът. — Името ми е Адолфъс Мъртри. Аз съм началник на отдела за сигурност на „Роял Лиценз Енерджи“.
Дали още един кораб на компанията не бе пристигнал на орбита? Мъжът се спусна долу, все още усмихвайки се с хищна гримаса, и тълпата се отдръпна като един. Басиа отстъпи с тях.
— Аз поемам под свой контрол сигурността на този свят заради инцидента със совалката, завършил с трагичната кончина на служители на РЛЕ и ООН. Ако ви прилича на военно положение, точно такова е.
Мъртри подсвирна и по рампата се спуснаха още десет души с униформи. Бяха въоръжени с автомати и бойни пистолети в кобури. Оръжията бяха предназначени да убиват.
— Моля, имайте предвид — каза Мъртри, — че заради атаката срещу първия екип от нашия отдел…
— Никой не е доказал, че са били нападнати! — долетя вик от тълпата. Куп, това беше Куп. Изправен отзад, скръстил ръце, с усмивка на лицето.
— Заради това нападение — продължи Мъртри — дадох на хората си нареждане да стрелят първи. Ще го направят, ако сметнат, че животът им е в опасност.
— Вие не сте властта тук — прекъсна го Керъл и жилите на шията ѝ се изопнаха. — Не можете просто да се приземите, въоръжени до зъби, и да ни кажете, че имате право да ни разстрелвате. Този свят е наш.
— Точно така! — извика Куп и изгледа тълпата, призовавайки я да се присъедини към него.
— Не — натърти Мъртри, усмивката му не се промени. — Не е.
В небето отекна тътен и тогава отгоре се спусна втори кораб, който кацна от западната страна на селището. Мъртри дори не погледна към него. „Сигурно карат още войници“ — помисли си Басиа.
Мъртри закрачи към селището и хората му го последваха в строй, придружени от тълпата, която бе като разпръснат облак около тях. Керъл не спираше да говори, но думите ѝ нямаха никакъв ефект. Корабът, кацнал в отсрещния край, бе вдигнал истинска стена от прах и тя го скриваше напълно. Ревът на двигателите изпълваше въздуха.
Когато стигнаха центъра на селището, Басиа забеляза, че Яцек се навърта в края на множеството. Той сграбчи сина си за ръката по-силно, отколкото възнамеряваше, и момчето го изгледа уплашено.
— Татко — рече, докато се дърпаше настрана. — Какво съм направил?
— Нищо — сопна се ядосано Басиа. — Искам да се прибереш у дома.
— Но… — понечи да възрази Яцек.
— Без „но“, момче. — Басиа го побутна леко към къщата.
— Този човек ще ни убие ли? — попита Яцек.
— Кой човек? — попита Басиа, но само се опитваше да забави разговора. Знаеше за кой човек става въпрос. Дори малко момче можеше да подуши смъртта, лъхаща от Мъртри и хората му. — Никой няма да ни убива. Прибирай се у дома.
Басиа го изпрати с поглед и почака, докато синът му влезе вътре и затвори вратата. Тъкмо се обръщаше, когато отекна изстрелът.
Първата му мисъл беше: „Яцек се оказа прав. Те ни избиват“.
Не нас, осъзна, когато приближи тълпата. Само Куп, лежащ в локва кръв в прахта.
И Холдън, със стиснати зъби и изцъклени очи.
„Твърде късно — помисли си Басиа. — Отново закъсня.“
По улиците на селцето крачеха хора, въоръжени с автомати.
Басиа и Лусия седяха на малката веранда и ги гледаха как подминават в избледняващата вечерна светлина. Мъж и жена с бронежилетки, украсени с червено-синия герб на РЛЕ. Лицата и на двамата бяха сурови.
— Аз съм виновен за това — рече Басиа.
Лусия го стисна за ръката.
— Пий си чая, Бас.
Той погледна към изстиващата чаша в ръката си. Всичкият чай в малката колония бе дошъл с тяхната совалка. Да се прахосва подобен лукс бе немислимо. Затова сръбна от хладния чай, но вкусът не му хареса.