— СВП? — попита недоверчиво Задие. — ООН? Какво според теб ще направят за нас? Ще ни пратят телеграма? Мъртри и главорезите му вече са тук! — Тя заби пръст в стената, имайки предвид улицата отвън и часовите с автомати. — Колко от нашите трябва да бъдат убити, преди да започнем да се защитаваме?
— Ние първи убихме — припомни Басиа и мигом съжали за думите си. Всички започнаха да викат, най-вече по него. Той се изправи, сякаш ги предизвикваше. Надяваше се да ги стъписа с едрия си ръст. Почти бе сигурен, че ако реши, Кейт може да го пребие до смърт. — Тихо! — Те млъкнаха. — Мисля, че имаме някакъв шанс — каза. — Макар и много малък. Ние убихме служители на РЛЕ.
— Аз не… — поде Задие, но Басиа ѝ даде знак да мълчи.
— Те убиха Куп. Направиха го за назидание и за да не се налага да убиват повече, освен ако не ги провокираме. Така че за момента имаме равновесие. Ако никой не предприеме нищо, за да наклони везните, Холдън може да постигне това, за което са го пратили. Може да ни помогне без повече насилие.
Кейт изсумтя презрително и завъртя глава, но Басиа не ѝ обърна внимание.
— Всички заедно участваме в това. И аз имам да губя толкова, колкото и вие. Искаме този човек да бъде на наша страна. Той видя как Мъртри застрелва един от нас. Сега предимството е на наша страна, защото изглеждаме жертвата в този конфликт. Да не променяме настроенията.
Настъпи продължителна тишина. Басиа стоеше в средата на стаята, задъхан от чувствата, с които бе говорил.
— Добре — кимна Ибрахим. Навремето той бе служил в армията. Останалите го уважаваха. Когато най-сетне заговори, в гласа му се долавяше авторитет. Кейт се намръщи, но не каза нищо.
— Добре?
— Добре, големи човече — продължи Ибрахим. — Засега ще играем по твоята свирка. Иди да поговориш с този Холдън. Привлечи го към нас. Той намери твоето момче, нали? Използвай това.
При споменаването на Катоа Басиа усети надигащ се гняв, примесен със срам, но се овладя. Ибрахим беше прав. Имаше някакъв повод да го потърси и да започне разговор с него, може би да пробуди симпатия.
— Ще разговарям с него утре — заяви Басиа и преглътна мъчително.
— Оставяме всичко в твоите ръце, големи човече — каза Ибрахим. Прозвуча като заплаха.
Басиа пое към вкъщи през мрака на илската нощ. Съжали, че не бе взел фенерче. Съжаляваше много повече за друго — че бе участвал в онази история със совалката, когато загинаха толкова много хора. А после си отидоха офицерите от РЛЕ и Куп. Не искаше и жена му да му се сърди, макар да имаше право. Щеше му се Катоа да бе още жив и те да живеят в дома си на Ганимед. Изобщо да не бяха идвали на Ил. Той се спъна в един камък, падна и си удари коляното. Нямаше как да оправи всички тези неща, но поне трябваше да се досети да си вземе фенерче.
Лусия бе оставила светлините запалени. Ако не го бе направила, Басиа щеше да подмине къщата, без да разбере, че е стигнал. Поне очакваше да се върне при нея. Затова работеше осветлението. За първи път от много време насам Басиа усети, че се усмихва.
Една сенчеста фигура се стрелна от мрака към задната врата. Преди да успее да помисли, Басиа се хвърли напред. Фигурата се сви пред вратата, по-дребна от него, изплашена. Фелсия.
— Татко! Стресна ме!
— О, миличка, съжалявам. Не видях, че си ти. Мярнах някого да се прокрадва и хукнах след него.
Фелсия се усмихна, но очите ѝ бяха насълзени, а устните трепереха.
— Добре, хайде да влизаме.
— Фелсия. — Той сложи ръка върху дръжката на вратата. — Защо се промъкваш у дома посред нощ?
— Бях навън, на разходка. — Тя отмести очи, за да не среща погледа му.
— Моля те, миличка, кажи ми, че си била с момче.
— С момче бях — потвърди тя, но все още не го поглеждаше.
— Фелсия.
— Татко, заминавам със следващата совалка — заяви тя и най-сетне вдигна глава. — Отивам горе. Когато Холдън ги накара да пуснат „Барбапикола“, аз ще бъда на борда. От Палада ще намеря кораб за Церера. Мама ще се обади на един неин стар преподавател от Церерския медицински университет, за да ми уреди интервю за подготвителни курсове по медицина в „Хадриан“ на Луната.
Басиа имаше чувството, че са го ударили с юмрук в слънчевия сплит. Болката бе толкова силна, че не можеше да си поеме дъх.
— Заминавам, татко.
— Не — рече той. — Никъде не заминаваш.
13.
Елви
Дядото на Елви се бе оженил на стари години повторно. Новият му съпруг беше немец с весел смях, снежнобяла брада и жизнерадостен цинизъм относно човечеството. Това, което помнеше за дядо Райнард, бе, че винаги имаше подръка някоя поговорка или епиграма. За всеки случай. Заради това го бе смятала за мъдър и начетен, макар че всъщност често не разбираше какво иска да каже с тях.