Едни думи помнеше добре: „Веднъж е никога. Дваж е винаги“.
Когато совалката полетя надолу, тя знаеше — всички знаеха, — че някой е поставил експлозиви на площадката, ала събитията, които последваха, някак си изтикаха тази мисъл встрани, накараха я да избледнее. Някой от поясните бе извършил нещо ужасно, но той оставаше безлик, анонимен, нереален. Доктор Мъртън правеше всичко по силите си, за да спаси ранените и да успокои пострадалите. Дъщеря ѝ Фелсия, отведена на най-далечния пост на човечеството, имаше амбиции да се върне и да учи на Земята. Ансън Котлер и сестра му Кани бяха помогнали на Елви да сглоби къщичката си. Самиш Ои с неговата доброжелателна усмивка. Керъл Чиуиуи. Ейрин Санчес. Те всички бяха толкова мили с Елви, че тя някак бе забравила за смъртта на губернатора.
Ала изчезването на Рийв и хората от отдела за сигурност беше „дваж“ и сега вече Елви гледаше по друг начин на колонията, на учените от РЛЕ и на своята къщурка. Защото заплахата от насилие вече не беше „никога“. Беше „винаги“.
— Видяхте ли нещо друго? — попита Мъртри.
— Не — отвърна Елви. — Мисля, че не.
— Доктор Окойе, зная, че преживяването е било неприятно за вас — продължи шефът на отдела за сигурност, — но искам да си спомните дали се е случило нещо друго, докато сте били там. Всякакви подробности. Човекът, когото мярнахте да се връща, мъж ли беше, или жена?
Не така работеха спомените, разбира се. Не можеш просто да се насилиш и те да се пробудят, най-много да получиш фалшиви образи. Ала не знаеше как да го обясни на Мъртри и затова само поклати глава.
— Съжалявам — промълви.
— Няма нищо — каза той с тон, в който се долавяше нескрито разочарование. — Ако си спомните нещо друго, моля, съобщете ми го веднага.
— Разбира се.
— Сега добре ли сте?
— Мисля, че да. Защо?
— Посредникът на ООН искаше да разговаря с вас. Но не сте длъжна да се съгласите. Само ми кажете и ще го натиря.
— Не, нямам нищо против — рече тя, но си помисли: „Джеймс Холдън иска да разговаря с мен?“. — А трябва ли… искам да кажа… има ли нещо специално, което трябва да му кажа? За работата?
Истината беше, че нямаше търпение да напусне този кабинет. Удълженият трийсет и четири часов ден на Нова Тера объркваше представата ѝ за това колко време е прекарала тук, но беше дошла при Рийв по тъмно и бе прекарала нощта в една от килиите. Остана там, докато Мъртри и хората му се спуснат от кораба и обезопасят града, а сега отново бе сутрин. Значи цели два дни по местния стандарт. Около три земни.
— Капитан Холдън трябва да разбере колко сериозно е положението тук — отбеляза Мъртри. — Той пристигна, смятайки, че има две страни, и вероятно има идеята да потърси начин за помирение. Ала трябва да му внушим, че не така ще се решат проблемите.
— Ще помогна с каквото мога, разбира се.
— Благодаря ви — кимна Мъртри.
— Още нещо.
Мъртри повдигна вежди и наклони глава към нея. Не каза „да, госпожице?“, но се подразбираше от жеста му.
— Аз работя в моята къща. Там са изследванията ми, материалите. Мога ли да се върна, или е извън охраняемата област?
— Ще се върнете, разбира се, докторе. Едно нещо трябва да разберат хората тук — че няма да им дадем и сантиметър от нашето. Който и да е направил това, няма да победи.
— Благодаря ви.
За миг лицето на Мъртри придоби суров вид. Очите му станаха безизразни като на лабораторните животинчета, които тя жертваше. Изглеждаше мъртъв.
— Няма защо — произнесе той.
Докато крачеше по улицата, Елви се чувстваше неспокойна, но нищо повече. Малката обсада, която бе преживяла в сградата на службата, докато дойде спасителният отряд, бе дълго и неприятно преживяване. Но сега в града често имаше и познати лица. Две жени с униформи на РЛЕ и бронежилетки прекосиха улицата пред нея, стиснали автомати. Още като ги видя, тя се почувства в безопасност. А и Холдън също бе пристигнал. Със сигурност нещата ставаха такива, каквито трябваше да бъдат. Имаше признаци за подобрение. Засега и това бе достатъчно.
Видя друг мъж от охраната, стоеше на пост пред магазина.
— Доктор Окойе — кимна ѝ той.
— Господин Смит — отвърна тя.
Беше посещавала няколко пъти салона, откакто пристигна на Нова Тера. Освен интимните срещи на влюбените двойки в къщурките на учените и официалните заседания в общинската зала това бе единственото място в селището, където можеше да се иде — стига да не открие религията. Имаше чувството, че долавя неуловими признаци за пристигането на Джеймс Холдън. Преди това бе само една колония, селище на хора, останали без водач, който да ги командва и насочва. Но сега един човек седеше на масата в дъното на помещението, сякаш бе местен жител, дошъл да похапне. Седеше, облегнал се на лакти, и говореше с Файез, ала от него се излъчваше власт и авторитет. Сякаш притежаваше пространството около себе си. Това, което доскоро принадлежеше на всички, сега бе царството на Джеймс Холдън. Елви усети, че сърцето ѝ започва да пърха от пробудена надежда.