— А проблемът с ресурсите? — попита Холдън. — От какво имате нужда?
— Въпросът не е от какво имаме нужда — отвърна Елви. — А какво представляваме. От гледна точка на местната среда ние сме мехури с вода, йони и високоенергийни молекули. Все още сме чужди, ала рано или късно някой ще се досети как да ни използва.
— Като например някой вирус? — предположи Холдън.
— Дори вирусите приличат повече на нас от това, което виждаме тук — рече Елви. — Вирусите имат нуклеинови киселини. РНК. Те са еволюирали с нас. Когато нещо тук се досети как да се храни от нас, вероятно резултатът ще е катастрофален.
— Катастрофален — повтори Холдън и я погледна учудено.
— Предимството ни поне засега е, че сме по-стара биосфера. Доколкото можем да определим, местната флора и фауна е започнала да еволюира едва преди милиард и половина години. Разполагаме с доста сигурни доказателства, че имаме един милиард години преднина пред нашите домакини. И някои от нашите стратегии може да сработят срещу тях. Ако успеем да изградим антитела срещу протеините, използвани от местните, може би ще можем да ги отблъснем като поредната инфекция.
— Или пък не — обади се Файез.
— Една от причините, поради които се съгласих да дойда тук — продължи Елви, — бе обещанието да направим всичко както трябва. Очаквахме да живеем в изолирана среда. Да имаме купол. Да изучаваме планетата и да бъдем отговорни за начина, по който я третираме. РЛЕ прати учени. Изследователи. Специалисти по поддържане и опазване на една сложна екосистема.
Гласът ѝ бе малко по-силен, отколкото ѝ се искаше. Жестовете ѝ — по-невъздържани, думите ѝ бяха изпълнени със спотаен гняв. Невероятно сините очи на Холдън бяха втренчени в нея и тя усещаше, че е приковала изцяло вниманието му. Дълбоко в себе си осъзнаваше какво става. Беше изплашена и наранена, чувстваше се виновна, задето бе повела Рийв и останалите към тяхната гибел. Досега бе успяла да потиска тази мисъл, но сега тя се надигаше. Говореше за биология и научни изследвания, но това, което всъщност искаше да каже, бе: „Помогнете ми. Всичко се обърка и никой не може да ми помогне. Никой, освен вас“.
— Само че, когато пристигнахте тук, вече имаше колония — довърши Холдън. Гласът му бе топъл и мек като пуловер. — Колония, създадена от група хора, които имат не една и две причини да не вярват на корпорациите. И на правителствата.
— Изглежда толкова спокойно тук — рече Елви. — И красиво. И е така. Тази планета може да ни научи на неща, за които не сме и мечтали. Но всичко се обърка.
Файез въздъхна.
— Права е — кимна. — Литият може да носи добри печалби, но помислете си само колко е странно това място. Нищо чудно да притежава някои скрити заплахи, за които дори да не подозираме. А междувременно ние започнахме да се избиваме помежду си.
— Разбрах какво казвате — отвърна Холдън. — Но ще ми трябва известно време да се запозная с обстановката. И най-вече да разгадая тази история с избиването. Но ви обещавам, че в списъка със задачи за решаване на едно от челните места ще е издигането на този ваш купол. Независимо какво ще ми струва това.
— Благодаря ви — рече Елви.
— Повечето от тукашните са наистина добри хора — добави Файез. — Говоря за поясните. Изминаха вече няколко месеца и мога да се закълна, че те не са чудовища. Нещастни копелдаци, тръгнали да си търсят късмета по широкия свят. А и „Роял Лиценз“ е доста отговорна компания. Прегледайте историята им и няма да намерите и едно съобщение за незаконна печалба и корупция. Те наистина се опитват да вършат всичко както трябва.
— Зная — кимна Холдън. — Наистина ми се ще това да улесни нещата.
— А, капитане? — намеси се мъжът, който приличаше на едро бебе.
— Еймъс?
— Току-що пристигна поредният наръч глупости от ООН за вас.
Холдън въздъхна.
— Трябва ли да го чета?
— Не виждам как биха могли да ви накарат — отвърна Еймъс. — Предположих, че ще го игнорирате.
— Благодаря ти. Позна. — Холдън се обърна към своите събеседници. — Боя се, че ще трябва да отделя малко време на бюрокрацията. Оценявам това, че дойдохте да поговорите с мен. Търсете ме винаги, когато смятате, че имате нужда.
Файез се изправи и Елви го последва след секунда. Подадоха ръце на Холдън, после двамата напуснаха помещението. Файез тръгна с нея по улицата. Докато минаваха покрай Хасан Смит, той им кимна и намести автомата на ремъка.
Слънцето сияеше в яркосиньото небе. Тя знаеше, че е по-малко от земното и спектърът от светлина клони към оранжево, но въпреки това вече го възприемаше като нещо познато. Както и трийсет и четири часовото денонощие и малката сглобяема къща.