Мъртри повдигна рамене.
— Хубаво. Ще позволим на совалката да кацне и да възстанови транспорта на рудата. Но рудодобивът е свързан с известни проблеми.
— Да чуем — подкани го Холдън.
— Те използват експлозиви. От същия тип, който бе използван, за да свалят совалката, при което загина губернаторът. Докато тези хора имат неограничен достъп до експлозивите, моите хора са в опасност.
— И какво предлагате? — попита Холдън.
— Искам право на контрол.
— Значи ще ни позволите да транспортираме руда, която не ни позволявате да добиваме? — ахна Керъл. — Типични корпоративни игрички.
— Не съм казал това — възрази Мъртри и опря ръце на масата в жест, говорещ „успокой се“. Универсален жест, помисли си Холдън. — Казвам само, че ще държим при нас експлозивите, когато не се използват, и вашите миньори ще ги изписват според нуждите. Така нищо няма да изчезва, за да се появи по-късно под формата на бомба в тръба.
— Керъл, не смятате ли искането за справедливо? — погледна я Холдън.
— Ще забави процеса, но мисля, че може да го обсъдим — отвърна тя.
— Добре. — Холдън се изправи. — Засега спираме дотук. При следващата среща ще говорим за предложението на ООН относно управлението на колонията и ще се заемем с подробностите. Освен това трябва да обсъдим опазването на околната среда.
— Но СВП… — поде Керъл.
— Да, имам препоръки и от Фред Джонсън, те също ще бъдат дискутирани. Бих искал до края на седмицата да пратя подробен доклад на ООН и СВП и да получа от тях напътствия. Приемате ли?
Мъртри и Керъл кимнаха едновременно.
— Чудесно. Държа вие двамата да сте до мен днес, когато запознавам хората на общото събрание с досегашния ни напредък. Нещо като първа проява на добра воля и солидарност.
Мъртри стана и мина покрай Керъл, без да я поглежда и да ѝ подава ръка.
Добра воля и солидарност? Как ли пък не.
— И така — обърна се Еймъс към Холдън, когато излезе от общото събрание. — Как мина?
— Явно съм се справил добре — въздъхна Холдън. — Защото всички са много ядосани.
Известно време двамата крачеха мълчаливо по прашната улица. Накрая Еймъс каза:
— Странна планета. Вървим под открито небе, а няма никаква луна.
— Разбирам те. Умът ми продължава да търси Орион и Голямата мечка. Още по-странното е, че ги намирам.
— Това не са те — посочи Еймъс.
— О, зная. Но когато очите ми се втренчат в тези звезди, сякаш ги подреждат по познатия начин.
Настъпи нова пауза, след което Еймъс отбеляза:
— Това май беше нещо като метафора, а?
— Нещо такова.
— Да те черпя една бира? — Бяха стигнали вратата на салона.
— Може би по-късно. Искам да се поразходя. Нощният въздух тук е толкова приятен. Напомня ми за Монтана.
— Добре, ще се видим по-късно. Гледай да не те застрелят, отвлекат или нещо от тоя род.
— Ще се постарая.
Холдън се отдалечи бавно, вдигайки прахоляк при всяка стъпка. Сградите светеха в мрака, единствените човешки обиталища на цялата планета. Единствената цивилизация сред пустошта. Той се замисли над това и продължи напред.
Стигна доста извън града и вече не виждаше мъждивите му светлини, когато забеляза пред себе си синкаво сияние. Не беше лесно да го улови с поглед, сякаш ту се появяваше, ту изчезваше. То осветяваше въздуха и същевременно не озаряваше нищо.
— Милър — досети се Холдън, без да се озърта.
— Здрасти, хлапе.
— Трябва да поговорим — довърши вместо него Холдън.
— Не е смешно, откакто ти взе да го казваш — отвърна детективът, пъхнал ръце в джобовете си. — Заради мен ли излезе на открито? Признавам, че съм леко поласкан, като имам предвид другите ти проблеми.
— Какви други проблеми?
— Ами например онези бордеи, пълни с бъдещи трупове, с които се мъчиш да се държиш сякаш са зрели хора. Няма начин всичко това да не завърши с много кръв.
Холдън се обърна и го погледна намръщено.
— Бившето ченге ли говори сега? Или зловещата протомолекулна кожена кукла?
— Не зная. И двете — отвърна Милър. — Ако искаш сянка, ще ти трябва светлина и нещо, което да застане на пътя ѝ.
— Може ли за малко да заема ченгето?
Милър повдигна вежди по начина, по който го правеше, докато беше жив.
— Да не би да искаш от мен да използвам мозъка ти, за да накарам тези маймуни да спрат да се избиват заради шепа цветна пръст?
— Не — въздъхна Холдън. — Само съвет.
— Добре. Готово. Мъртри е психопат, попаднал най-сетне на място, където може да върши всичко, за което си е мечтал през целия си досегашен живот. На твое място бих оставил Еймъс да го гръмне. Керъл и онази сбирщина фермери са живи само защото са прекалено отчаяни, за да осъзнаят колко са глупави. Вероятно ще изпукат от инфекция и глад до края на годината. Най-много след осемнайсет месеца. Твоите приятелчета Авасарала и Джонсън ти натикаха окървавен нож в ръцете, а ти си мислиш, че го правят, защото ти вярват.