— Никой няма да ни накара да си тръгнем — заяви мъжът.
— Ами…
— Никой няма да ни накара да си тръгнем — повтори Басиа. — Запомнете това.
Холдън кимна отново. След около минута Басиа се обърна и се отдалечи. „Ако този не е член на съпротивата, то със сигурност знае кои са“ — помисли си Холдън. Ще трябва да го държат под око.
Ръчният му терминал подаде сигнал.
— Джим? — обади се Наоми. В гласа ѝ се долавяше безпокойство.
— Тук съм.
— Нещо се е случило долу. Засичаме масивен изблик на енергия в твоя район и… ааа…
— А?
— Движение.
15.
Хейвлок
Постепенно Нова Тера приемаше облика на познато място. Единственият голям континент на планетата и дългата върволица от острови се изнизваха под „Едуард Израел“ на всеки осемдесет и осем минути, като орбиталният период и въртенето на планетата си съдействаха, за да покажат леко изменен образ всеки път, когато Хейвлок поглеждаше. Очертанията на континента и островите пробуждаха у него названия, които едва ли щяха да съвпаднат някога с официалните. Най-големият южен остров беше Голям Манхатън, защото контурите му напомняха на североамериканския остров. Островите Кучешка глава бяха разпръснати насред гигантския океан и му приличаха на муцунката на коли. Това, което наричаше Плато на червеите, бе всъщност огромна мрежа от реки на континента, всяка една по-дълга от Амазонка и Нил. На север беше Полумесечният град, всъщност лабиринт от извънземни постройки и руини, наподобяващи изрисувана в комикс луна.
Малко по-нататък, върху кафеникавата равнина, беше черната точка на Първо кацане, като избързала пъпка от начеващ обрив. Изглеждаше толкова мъничка, когато корабът прелиташе над нея нощем — единственият източник на светлина. Долу имаше толкова много неща, причудливи места и екосистеми, които им предстоеше да открият, много повече, отколкото някога е имало на Земята. Толкова по-странно бе, че хората се биеха помежду си и умираха насред тази неизучена пустош. Ала някак си беше неизбежно.
Мъртри вдигна глава на екрана, заслушан в доклада на Хейвлок. Гравитацията бе променила израза на лицето му, придърпвайки надолу бузите и очите. Всъщност, караше го да изглежда по-добре. Някои хора просто бяха създадени за гравитационния кладенец.
— Имахме инцидент с Пиърс и Джилет.
— Тези двамата не бяха ли морски биолози?
— Джилет е такъв. Пиърс е специалист по почвите. Нищо повече от домашна свада, но показва, че напрежението расте. Тези хора са дошли тук да работят, а ги държим на орбита. Оглеждат повърхността със сензори, хвърлят по някоя високоатмосферна сонда, но това е като да пробутваш на освирепял от глад бисквита, докато от кухнята се носи аромат на печено месо. Започват да се пропукват по шевовете.
— Изглежда напълно обяснимо — каза Мъртри.
— А и не понасят нулевата гравитация. Тъпчат се от сутрин до вечер с лекарства против повръщане. Изненадан съм, че не са пуснали тези гадости и по водопровода.
Мъртри се усмихваше нехайно. Хейвлок искаше да му подхвърли идеята за втора колония. Може би някъде в умерения пояс, на брега на река. Така хората от експедицията ще се захванат за работа, а проблемът със заселниците ще се реши от само себе си, без някой да пострада. Думите се въртяха на езика му, но все не намираше сили да ги произнесе. Вече знаеше какви ще са аргументите срещу тях. Туморът се лекува, докато е малък, преди да се е разпространил. Дори чуваше гласа на своя шеф. Хейвлок размърда пръсти и кокалчетата му изпукаха.
— Совалката? — попита Мъртри.
Хейвлок погледна през рамо, макар да знаеше, че е сам в помещението. Когато заговори, гласът му бе по-нисък.
— Имах някои затруднения, защото това означава да забавим темпа на доставка на припаси, но се разбрахме. Реших да напълня хангара със свръхтвърди керамични плочи, които ще играят ролята на шрапнели, и да поставя няколко сандъка с експлозиви за геоложки проучвания, но не разполагам с нищо достатъчно мощно да предизвика верижна реакция в реактора. Нито има такава програма. Честно казано, малко е страшно да се качваш на борда, като знаеш, че може да гръмне.
— А управлението?
— Всички стандартни системи за контрол са деактивирани. Вие и аз можем да летим на нея. Всеки друг все едно ще говори на тухла.
— Браво, човече.
— Капитан Маруик е крайно недоволен от нашия проект.
— Ще свикне — отвърна Мъртри. — По-добре да я имаме готова, отколкото да се чудим какво да правим, когато ни потрябва.
— Да не забравяме и корабния двигател — продължи Хейвлок. — Ако завъртим задника на „Израел“ към „Барбапикола“ и го запалим, ще ги издухаме.