— Хубаво е, когато държиш моралната висина — кимна Маруик. — Но това няма да спре ракета. Няма да промени траекторията на снаряд. Действията на нашия общ приятел долу могат да имат последствия от планетарен мащаб. А между нас има хора, които един ден ще поискат да се върнат у дома. Аз съм от тях.
Маруик отхапа поредния къс и започна да дъвче с мрачно изражение, после кимна, сякаш очакваше Хейвлок да каже нещо.
— Тези малки кубчета помагат на тялото да живее, но не могат да задоволят вкуса, не мислите ли? Бих дал една от топките си за истинска пържола. Е, господин Хейвлок, беше удоволствие да си побъбря с вас. Както винаги.
Хейвлок кимна, но чувствата, бушуващи в гърдите му, бяха смесица от гняв и обида. Той знаеше, че така щеше да се почувства и Мъртри на негово място, ала тази мисъл с нищо не променяше отношението му. Ръчният му терминал изписука. Главен инженер Коенен бе пратил съобщение. Чукна с пръст да го отвори.
Имаме готов екип. Едно от момчетата изработи емблема на клуба. Нещо, което да поддържа духа.
Хейвлок огледа изображението. Беше стилизиран силует на мъж, мускулест и безлик, вдигнал над себе си несъразмерно голям юмрук. Тяло на землянин, от което лъхаше заплаха. Хейвлок го разглежда дълго време, преди да отговори:
Изглежда страхотно. Постарайте се да има една емблема и за мен.
16.
Елви
— За какво движение говорите? — попита Елви.
— След енергийния изблик — отвърна Холдън — „Росинант“ е сканирал района. По-точно е имало няколко сканирания.
Той подаде ръчния си терминал и Елви го взе. Опитваше се да изглежда сериозна и вглъбена, не особено впечатлена. Тя беше учен, за бога, изправен пред сериозен въпрос, не някакво момиче, което разказва развълнувано как се е запознало с Джим Холдън. Започна да прелиства изображенията. Човешкият мозък бе настроен да вижда движение и местещите се сенки се различаваха по-лесно, когато прелистваше бързо.
— Вярно, че нещо се движи — съгласи се тя. — Може ли да видим какво е било?
— Не и докато не разполагаме със сателитно покритие — каза Холдън. — „Роси“ е оборудван да наблюдава обекти в космоса, не на повърхността.
Слънчевата система отдавна бе опасана с безброй камери. Повечето от тях имаха такава невъобразима чувствителност, че почти нищо не можеше да се случи дори на орбитата на Нептун, без някой да го забележи. Тук обаче бяха безсилни. Още едно напомняне колко далече са от дома и как аксиомите на всекидневието тук не важат.
— А „Израел“ какво е видял? — поинтересува се тя.
— Нищо, което да ни свърши повече работа. Затова ще идем на място. В обхвата на колите е. Ще отнеме почти ден да стигнем до там.
— Защо? — попита тя. — Искам да кажа, то е доста голямо, но вероятно има далеч по-големи организми в океана или в студените ширини.
— Организмите не изпускат енергийни вълни — посочи Холдън. — На тази планета непрестанно се движат разни неща. Това тъкмо започна.
Елви докосна изображението и го увеличи, докато стана размътено.
— Прав сте. Трябва да проверим. Ще ида да си взема инструментите.
Час по-късно тя седеше на задната седалка на товарния транспортер заедно с Файез. Холдън се бе настанил отпред, на пасажерското място, Чандра Уей караше. До Уей бе подпряна страховита на вид пушка, поставена така, че лесно да влезе в употреба. Двигателят на транспортера виеше, колелата стържеха по камъчетата на обветрената пустиня.
— Защо Судям не дойде? — извика Елви, за да надвие общия шум.
Файез се наведе към нея.
— Уей смята, че ще е добре поне един от екзобиолозите да е все още жив, ако това начинание се обърка.
Елви го изгледа с изцъклени очи.
— Наистина?
— Е, изрази се по-деликатно — допълни Файез.
Нямаше ясно очертана граница, нито ограда или път, който да им подскаже, че са напуснали района на селището. Покритите с камънаци хълмове се издигаха и снижаваха, по земята бяха полепнали организми, приличащи на трева и гъби, и колелата ги мачкаха безпощадно. Постепенно руините, по които Елви бе свикнала да се ориентира, започнаха да се смаляват и избледняват в далечината. Тя облегна глава на предпазната рамка на колата и усети вибрациите от неравния терен да се предават на черепа ѝ. Уей погледна през рамо и Елви ѝ се усмихна. У нея се пробуждаха спомени от студентски излети на открито, тялото ѝ сякаш очакваше да получи обичайната доза бира и марихуана, както тогава. От седмица насам всеки ден бе откривала поне един микроорганизъм, какъвто човечеството не познаваше досега, а ето че ѝ предстоеше да се срещне с нещо още по-чуждо. Никой не бе произнасял думата „протомолекула“, но тя сякаш бе увиснала във въздуха над тях. Животните не изпускат енергийни вълни. За разлика от извънземните.