В широкото, ярко небе над тях височинни ветрове източваха пъстроцветни перести облаци. Една от теориите на учените от Луната бе, че цветът се дължи на микроорганизми, които събират минерали в небето и използват изпаренията по начина, по който сьомгата използва езерата, за да се размножава. Но това бе само хипотеза. Истината можеше да е хиляди пъти по-странна. Или пък съвсем банална. Елви не сваляше поглед от ветрилото на облаците и слънчевите лъчи, които преминаваха през тях. Файез пишеше нещо с чевръсти движения на ръчния си терминал. Уей караше съсредоточено и енергично, както вършеше всичко останало, откакто бе слязла на повърхността. Което означаваше откакто бяха изчезнали Рийв другите.
Елви се замисли с каква безразсъдна смелост се бе съгласила да излезе в пустошта, да прекоси места, където можеха да ги дебнат безброй непознати опасности, но същевременно това, от което изпитваше най-силен страх, си оставаха хората от селището. Нова Тера би трябвало да е опасна, дива и неизучена. Но досега като че ли не отговаряше на тези очаквания. Опасностите, създавани от хората, бяха далеч по-лоши, защото тя не ги бе очаквала. Ето защо се боеше, че няма да ги очаква и следващия път, когато се стоварят върху нея.
Не усети, че е задрямала, докато Файез не постави ръка на рамото ѝ и я разтърси. Той посочи нагоре. Ярко петънце озаряваше небето, колкото Венера, гледана от Земята. С движението на запад блясъкът му се усилваше. Тънка бяла опашка се оформяше зад него, единствената идеално права линия в нагънатото небе. Совалка. Елви се намръщи озадачено.
— Очакваме ли приземяване?
— Не е от нашите — каза Файез. — Това е „Барбапикола“. Разрешиха отново да товарят рудодобива.
Елви поклати глава. Всичко бе само поредица от глупави, късогледи грешки, навързани една за друга, така че всяка една от тях изглеждаше неизбежна. Колонията щеше да продаде рудата, да си наеме адвокати, да сключи изгодни сделки. Мечтаният от нея купол никога нямаше да бъде построен. Вместо чисти, биологични проучвания щяха да се заемат със спасяване на малкото останало, с търсене на възможности за освобождаване от замърсителите. Файез сякаш разгада мислите ѝ.
— Няма изследователска програма, която да е оцеляла след контакт с изследваната популация — посочи той. — Не можеш да виниш едно или две неща. Всичко има значение.
Слънцето се бе спуснало на една трета от хоризонта, когато товарният транспортер прехвърли поредния хълм, като хилядите преди него. Уей натисна спирачките и изключи двигателя. Файез се надигна на седалката, опрял лакти на предпазната рама. Холдън промърмори някаква ругатня под носа си.
— Е — рече Файез. — Поне не беше трудно за намиране.
Това, за което говореше, клечеше в низината между два хълма. Огромната му черупка напомняше на Елви за седефенобелите плоскости, които бе виждала по стените на руините, но в него нямаше никакъв намек за архитектура. Беше с насекомоподобна форма, дълги, членести крайници, като крака, притиснати към твърдия гръб. Отгоре се подаваха два по-едри израстъка, единият бе сивкав и раздвоен, покрит със ситен прах, а вторият се поклащаше безпомощно. Петте черни кръга върху корема приличаха на очи, но не се завъртяха, за да се спрат на тях. Поне доколкото Елви можеше да прецени.
— Какво е това? — попита Уей. Елви забеляза, че пушката се бе озовала неусетно в ръцете ѝ. Не беше видяла кога е станало.
— Не зная — призна Елви. — Не съм виждала подобно нещо преди.
— Аз съм — обади се Холдън. — Това е една от техните машини. На станцията между пръстените, създадени от протомолекулата. Само че бяха по-дребни. Видях една такава да убива някого.
— Искаш да кажеш — попита го Уей със спокоен и равен глас, — че това нещо е на няколко милиарда години?
— Така поне предполагам — отвърна Холдън.
Файез неволно подсвирна.
— Поне едно е сигурно — че още не е престъпило прага на смъртта.
Чудовището от пустинята се заклатушка към тях, повдигайки несръчно крака. Една от функциониращите му ръце се изви, после тупна на земята. Тялото му се разтресе от усилието да я повдигне отново.
— Погледнете нататък — посочи Елви.
Камъните по ръба на скалистата долина бяха изчегъртани. Нямаше и следа от тревоподобните гъби. Не се виждаха гущери и птички. Сякаш огромна ръка бе замахнала с гъба и ги бе изтрила от черната дъска. Сега, когато знаеше какво да търси, тя забеляза, че членестите крайници на чудовището придърпват местните животинки и ги насочват към хитиновите отвори по дължината на корема.