— То… се храни? — промълви тя.
— На станцията — обясни Холдън — войници се опитаха да убият едно такова с граната. Машините убиха човека, който я хвърли, и използваха тялото му. Преработиха го на самото място. Превърнаха го в нещо като паста и го използваха, за да поправят пораженията.
— Звучи логично — рече Елви. — По време на събитията на Ерос протомолекулата често използваше биологични системи за свои нужди.
— Радвам се, че го потвърждавате, доктор Окойе — обади се сухо Уей. — Въз основа на научния ви опит възможно ли е това нещо да представлява заплаха за експедицията?
— Със сигурност — потвърди Елви и Холдън се покашля сподавено. Чудовището се стрелна напред, но изгуби опора и се свлече обратно. Беше като да гледаш счупена механична играчка или прегазено от кола куче, което все още е живо. Едновременно хипнотизиращо и плашещо, и тя не можеше да откъсне очи.
— Мисля, че е време да си вървим — каза Холдън и в гласа му се доловиха нарастващи опасения. — И то веднага. Нито миг по-късно.
— Не дойдохме ли точно заради него? — попита Уей и опря пушката на рамо.
— Какво правиш? — извика ѝ Холдън. — Не чу ли какво разказах преди малко?
Вместо отговор Уей натисна спусъка. Няколко трасиращи откоса изрисуваха ярки черти във въздуха и на местата, където попаднаха, избухнаха малки експлозии. Чудовището се люшна назад и размаха крайници. Уей извади нов пълнител от джоба си и поднови стрелбата. Животното се опита да запълзи към нея, после се отказа и се катурна в обратна посока. Тъмнозелена течност изтичаше от пробойните в хълбока му. Трясъкът от изстрелите бе оглушителен. Чудовището потрепери за последен път и нададе пронизителен вопъл, който ги разтърси до мозъка на костите им. То рухна безпомощно сред грамадна локва от зелена течност. Уей наведе дулото надолу към земята. Когато погледна към Холдън, лицето ѝ имаше сурово изражение. Холдън бе опрял ръце на таблото на колата, кокалчетата му бяха побелели. Кожата му бе с пепеляв цвят.
— Сър, надявам се, че няма никакъв проблем — произнесе бавно Уей.
— Да не ти е изхвръкнала чивията? — сгълча я Холдън с глас, в който се долавяше спотаен гняв. — Това нещо можеше да те убие!
— Да, сър — кимна Уей. — Затова аз го убих.
— Така ли? — Гласът на Холдън продължаваше да изтънява. — Сигурна ли си? Ами ако все още не е съвсем мъртво? Не може ли… да го изгорим, или нещо такова?
Уей се усмихна.
— Да — рече тя. — Да, можем.
Час по-късно големият червеникав диск на слънцето вече докосваше хоризонта. Пламъците продължаваха да танцуват върху огромното туловище, издигайки се нагоре като гигантска клада. Мазен черен облак се виеше в небето и целият район бе изпълнен с нетърпима възкисела воня. Уей бе извадила малка палатка от багажника и Файез я бе разпънал. Елви стоеше на ръба, загледана в пожара и залязващото слънце. Нощта се очертаваше да е дълга. Но тук всички нощи бяха такива.
— Добре ли си? — попита Файез.
— Нищо ми няма. Но ми се ще да взема някои образци.
В сърцето на огъня чудовището светеше. Черупката му бе нагорещена до бяло, по нея вече се виждаха малки пукнатини, разпространяващи се от съчлененията. Беше красиво по свой начин и тя съжаляваше, че трябва да го види в такова състояние. Ала същевременно изпитваше облекчение. Емоционална смес, към която не бе привикнала.
Уей настоя да поставят постове през нощта и Холдън прие да поеме първата смяна. Изглеждаше неспокоен и объркан, нещо, което Елви не би очаквала от Джеймс Холдън, капитан на „Росинант“. Изглеждаше уязвим. Елви лежеше в палатката, подала глава отвън. Файез хъркаше тихо до нея. Уей, свила се на кълбо в каросерията на транспортера, бе мълчалива като камък. Елви наблюдаваше Холдън, който си тананикаше тихо, самотен човешки звук на една огромна нечовешка планета. Сънят не идваше. След около два часа тя се отказа, напусна неудобното легло и отиде да седне до него. В един свят без лунна светлина можеха да разчитат само на оранжевото сияние на зловещата клада долу и на бледото, сребристо зарево на звездите. То превръщаше Холдън в тъмни очертания и усещане за маса и топлина.
— Не можах да заспя — оплака се тя.
— Аз също май няма да мога — отвърна той. — Мразя начина, по който ме плашат тези неща.
— Изненадана съм да го чуя от вас.
— Очаквахте да се наслаждавам ли? — Тя почти долови усмивката му. Високо над тях една падаща звезда избухна за кратко и изчезна.