— Не съм свикнала мъжете да признават чувствата си — рече Елви. — Били сте на Ерос, когато започна епидемията, нали? Мислех си, че след това нищо не може да ви изплаши.
— Не става така. След Ерос всичко ме плашеше. Все още се опитвам да се успокоя. — Той се засмя. Но когато продължи, гласът му бе сериозен. — Мислите ли, че това нещо е било машина? Или е животно?
— И да има разлика, не смятам, че бих могла да я намеря.
— Да, щом не знаем какви са създателите. Кой знае как са гледали на света.
— О, можем да направим някои изводи — поклати глава Елви. — Съдейки по конструкцията, може да се определи на какво са държали. Знаем, че са уважавали силата на самовъзстановяването и са умеели да я използват.
Тя усети, че той се обръща към нея. Дълбоко в себе си осъзнаваше, че е жена, седяща до мъж насред мрак и пустош. Това правеше нощта някак по-интимна.
— Откъде знаем това? — попита Холдън.
— Там, където пращат протомолекулата — заобяснява тя, — вселената има някои общи белези. Елементите са същите. Въглеродът винаги си е въглерод. Азотът е азот. Те правят същите връзки и могат да изграждат едни и същи структури. Всички системи, които наблюдавахме, разполагат с поне една планета, на която могат да се създават органични репликатори.
— Тоест организми с ДНК?
— Или организми с нещо, което се държи като ДНК. Те пращат строители на мостове, за да използват тези основни биологични репликатори, каквато и да е формата им. Могат да вземат някоя биосфера и да я превърнат в гигантска мрежа от фабрики. Вероятно по този начин се разпространяват. Избират си някое място, което да създаде неща, с помощта на които да идат другаде. Освен това наистина ги бива да строят дълготрайни съоръжения. Явно са имали сериозни намерения относно галактическата колонизация.
Тя се облегна назад и опря ръка на транспортера. Беше толкова близо, че би могъл да я докосне. На север се обади тъничкият глас на пустинно животинче.
— Било е тук милиарди години — каза Холдън. — А ние го убихме с пушка и запалителни материали.
— В наша защита ще изтъкна, че не изглеждаше никак здраво. Но да. Не е очаквало от нас да сме толкова развити и агресивни. Те строят структури, издържащи милиарди години. Руините. Разни други. Пръстените. Всичко това.
— Понякога ми приличат на богове. Гневни, злобни богове, но въпреки това богове.
— Не — възрази Елви. — Просто организми, които не разбираме. И с техни ограничения. Те са специализирани за своите екосистеми, също като нас. Хиляда и триста свята са ужасно много, когато си познавал само един, но това е капка в морето в сравнение с онези, които са разпръснати из галактиката.
— Имали са много повече.
Елви се подсмихна.
— Имали са повече — повтори Холдън. — Но нещо ги е нападнало и те са се опитали да го спрат. Изгорили са цели слънчеви системи. Много системи. После, когато това не е помогнало, изключили мрежата. Поставили се под карантина и въпреки това измрели.
— Не знаех това.
— Видях го. Донякъде. Един човек, когото познавах навремето, може да вижда тези неща.
— Бих искала да си поговоря с него — подметна тя.
— Да, само че не е толкова полезен, колкото ви се струва.
Уей се намести в съня си. Елви се прозя, но не се чувстваше много уморена.
— Защо се е събудило? — попита той и кимна към трупа на чуждоземното. — Дали е заради нас? Знаело ли е, че сме тук?
— Може би. Или пък го прави на определени периоди от време. Познаваме само едно. Ако имаше още, щяхме да потърсим общи черти. Информацията е оскъдна.
— И все пак ми се ще да знаехме повече.
— Аз пък обичам изненадите, животът е много по-интересен от това, което ми поднася въображението. Докато следвах на Кано, смятах, че цял живот ще се занимавам с проучвания на Земята. А вместо това ето къде съм.
— Кано?
— Да, прекарах доста време в Западна Африка — в Зоната за споделени интереси. И в Северна Нигерия. Върнах се там заради университета.
— Наистина? — попита ентусиазирано Холдън. — Един от бащите ми има семейство в Нигерия.
— Един от тях?
— Имам няколко. Разширена фамилна група.
— А. Чувала съм за тези.
— Повечето са свързани с други подобни групи. Така че, ако се задълбочим, нищо чудно да излезем братовчеди.
— Надявам се, че няма да излезем — засмя се тя и веднага съжали за думите си. Настъпи сконфузено мълчание. Не виждаше ясно лицето му, но можеше да си го представи. Изненадата. Срамът. Тя дръпна ръка и я прибра в скута си.
— Аз… — поде той.
— Ако искате, аз ще поема остатъка от смяната — прекъсна го Елви. Говореше нехайно, ала сама усети колко фалшиво прозвуча. — Едва ли ще мога да затворя очи тази нощ.