— Не мога сам да ги спра.
— Холдън е тук, за да го направи. Върна се от пустинята с научния екип. Можеш да разговаряш с него.
— Зная — каза Басиа, с което призна, че вече бе обмислял този ход. Фактът, че това бе единствената възможност, не облекчаваше мисълта, че означава също и да предаде приятелите си. — Зная. И ще го направя.
Лусия се засмя облекчено. Забелязала изненадания му вид, тя се наведе и го прегърна.
— Толкова се радвам, че този Басиа, когото обичам, все още е тук.
Той се усмихна в прегръдката ѝ и за миг почувства облекчение.
— Бас — прошепна тя в ухото му.
„Не казвай нищо, което ще развали момента“ — помоли мислено той.
— Фелсия отлита със совалката за „Барбапикола“. Сега. Аз ѝ разреших.
Басиа се дръпна.
— Какво ще направи?
Лусия го погледна намръщено.
— Позволих ѝ да тръгне — повтори. В гласа ѝ се долавяше предупреждение.
Басиа скочи на крака. Лусия извика след него, но той вече тичаше към площадката с всички сили.
За негово облекчение совалката все още бе там. Край нея сновеше един от електрокарите, който едва не го прегази в мрака. Каросерията на транспортера бе пълна с руда. Още товареха. Имаше време.
Фелсия стоеше на няколко метра от шлюза, с куфар във всяка ръка, и разговаряше с пилота. Намираха се в ярко осветения кръг от прожекторите на совалката и мургавата ѝ кожа сякаш сияеше. Косата ѝ падаше по раменете на вълни. Очите ѝ бяха разширени, говореше развълнувано за нещо, което я интересуваше.
В този момент бе толкова хубава, че Басиа усети болка в гърдите. Когато го забеляза, лицето ѝ се озари в усмивка. Преди още да заговори, той я обгърна с ръце и я притисна силно.
— Татко — произнесе тя с тревога в гласа.
— Спокойно, миличка, всичко е наред. Не съм дошъл да те спирам. Аз само… не можех да те пусна да си тръгнеш, без да се сбогуваме.
Бузата му, опряна в нейната, вече беше мокра. Фелсия плачеше. Той я побутна назад, за да погледне лицето ѝ. Неговото пораснало момиче, което плачеше в прегръдките му. В спомените му изникна образът ѝ, когато бе едва на четири, обляна в сълзи, с разкървавено коляно.
— Татко — повтори тя с треперещ глас. — Страхувах се, че ще ме намразиш за това. Но мама каза…
— Не, миличка, не… — Той отново я прегърна. — Заминавай, а когато разрешат на кораба да отлети, иди на Церера, стани страхотен доктор и си живей живота.
— Защо?
„Защото хората тук виждат смъртта ти като средство да спечелят общественото мнение. Защото не мога да губя повече деца. Защото не бива да си до мен, когато накрая ме арестуват.“
— Защото те обичам — каза той вместо това. — И искам да си невероятна.
Тя го прегърна и за един кратък миг във вселената всичко беше наред. После Басиа я гледаше как се качва на борда, но спира пред шлюза, за да му прати въздушна целувка. Остана, докато натовариха и последните купчини руда. Остана и след като совалката се вдигна върху вълна от грохот и топлина.
Едва тогава се обърна и тръгна да търси Холдън.
Холдън и Еймъс седяха в дъното на салона. Еймъс пиеше и следеше кой влиза през вратата. Вдигаше чашата с лявата си ръка, а дясната никога не се отдалечаваше от пистолета на кръста. Холдън пишеше трескаво върху ръчния терминал. И двамата изглеждаха напрегнати.
Басиа се приближи, като се усмихваше и държеше ръцете си встрани. Еймъс също му се усмихна. Скалпът на едрия мъж изглеждаше блед и лъщеше под луминесцентните лампи на тавана. Когато се наведе напред, движението му беше съвсем естествено и лишено от заплаха, ала Басиа забеляза, че така ръката му е още по-близо до оръжието.
Подробности, на които не бе обръщал внимание досега. Ала Куп и Кейт, насилието от последните месеци, всичко това го държеше на ръба, готов да търси опасности навсякъде. И когато погледна към Еймъс, осъзна, че инстинктът му не греши.
Холдън вдигна глава, стреснат и изплашен. Басиа бе почти сигурен, че не той е причината за този страх. Тогава какво? Корпоративните убийци на Мъртри? Или Холдън бе чул от някого за подготвяните убийства?
— Какво мога да направя за вас? — попита Холдън и кимна към стола. Страхът вече се бе стопил.
Еймъс мълчеше и продължаваше да се усмихва. Басиа седна и постави ръцете си върху масата.
— Капитане, дойдох да ви предупредя.
— За какво? — попита веднага Еймъс. Холдън мълчеше.
— Тук има една група. Същата, която нападна и изби хората от РЛЕ преди вашето пристигане. Те се готвят да избият и останалите през някой от идните дни. Може би още утре вечер.
Холдън и Еймъс се спогледаха.
— Очаквахме нещо подобно — рече Холдън. — Но не то е важното…