— Ще поставя под наблюдение шкафчето ви и ще пусна официално съобщение, че виновниците трябва да спрат. Никой вече няма да пикае върху нещата ви и ще можете да се върнете спокойно на работа. Това искахте, нали?
— Когато пуснете това съобщение, какво ще напишете — че трябва да престанат със закачките или да престанат да тероризират поясни?
— Мисля, че сам знаете отговора.
Торсен отпусна рамене, знак, че е победен. Хейвлок кимна. Хрумна му, не за първи път, че сблъсъците са като танц. Определени движения изискват съответната реакция и по-голямата част от това се случва в ниските части на мозъка, за които езикът дори не си дава сметка. Прегърбването на Торсен беше знак за подчинение и с кимването си Хейвлок го прие, а самият Торсен вероятно дори не бе осъзнал какво става.
Със сигурност не беше, защото рационалната част на ума му продължаваше да обсъжда въпрос, който вътрешно вече беше решил.
— Ако вие бяхте единственият землянин и го правеха поясни, щяхте да сте на друго мнение.
— Благодаря ви, че ме информирахте за проблема — каза Хейвлок. — Ще се погрижа хората да разберат за него.
Торсен се оттласна от бюрото и прекоси в грациозен полет помещението, след което изчезна в коридора. Хейвлок въздъхна, включи отново монитора и прелисти корабните доклади. Истината беше, че подобни инциденти зачестяваха. Повечето от тях бяха дреболии. Миниатюрни сблъсъци с корпоративната политика. Обвинения за презапасяване или за сексуални посегателства. Един от органичните химици синтезирал еуфорични вещества. Корабният психиатър пращаше постоянни предупреждения за нещо, което бе категоризирал като „вътрешна стратификация“, макар че според Хейвлок си беше обикновено отклонение от социалната политика. Той въздъхна и изключи монитора.
„Ако бяхте единственият землянин.“
Странното беше, че Хейвлок бе оставал единствен землянин в поясно общество, при това повече от веднъж. Когато беше на двайсетхангарния влекач от Луната до Ганимед, притежание на „Стоун & Сибетс“, имаше само още един жител на Земята, всички останали бяха поясни обитатели. Беше работил почти половин година за „Звездна спирала“ на станция Церера и винаги му даваха най-неприятните случаи или най-лошия партньор, все доловими намеци, че мястото му не е там. Безброй пъти му се беше се налагало да преглъща неизказаните оскърбления на поясни само защото тялото му не беше с нужните пропорции или оскъдните му познания по техния диалект им позволяваха да шушукат в негово присъствие. Не бяха пикали в шкафчето му само защото не им бе хрумнало.
Хейвлок настрои една от камерите да следи шкафчето на Торсен и извика на екрана празна бланка за меморандум. Погледът му се плъзна по непопълнените полета, които сякаш го питаха какво би искал да каже.
„Намираме се на един Господ знае какво разстояние от дома и група вманиачени терористи се опитват да ни избият, затова нека се постараем да бъдем благоразумни.“
Или може би:
„По дяволите, почти всеки поясен, с когото съм си имал работа, се е отнасял с мен сякаш съм накиснат в лайна само заради мястото, от което идвам, но сега ние сме мнозинството и нека всички уважаваме накърненото им самочувствие.“
Той размърда пръсти и се зае да пише:
Отделът за сигурност получава многобройни доклади за нарастващ брой шеги, разменяни между членове на екипажа. Макар всички ние да разбираме, че е важно да се поддържа ниско ниво на стрес в тези напрегнати времена, някои от споменатите „шегички“ са прекрачили границите на добрия вкус. Като заместник на началника на отдела…
Той спря.
Веднъж на Церера му бяха наредили да затвори нелегален клуб близо до централната част на станцията, където ефектът на Кориолис беше ужасен, а въртеливата гравитация — на най-ниското си ниво. Когато стигна там, комбинацията от ярки светлини, оглушителен шум и неговото неаклиматизирано средно ухо го накара да повърне в един от коридорите. Снимка как го прави бе стигнала по някакъв начин до едно от таблата в участъка. Хейвлок реши да преглътне лошата шега само защото възраженията му щяха да влошат нещата. От години не се бе сещал за този случай.