И не беше само още една причина да се срещне с него.
Тя прегледа отново задачите, които си бе поставила, сетне се замисли. Най-отдолу написа „Препоръчително писмо за Фелсия Мъртън“. Постоя така около минута, опитвайки се да определи чувствата си. Изтри реда, сетне го въведе отново.
Да влезеш в селцето бе като да се озовеш в съвсем различен свят, при това изпълнен с враждебност. Прашните улици не бяха пусти, но хората, вървящи по тях, сякаш се придържаха към стените. Усмивките и киманията, визуалният контакт и поздравите бяха изчезнали. Жителите на селището крачеха забързано, свели глави. Елви бе споходена от желанието да им се изпречи на пътя, да ги спре с тяло, докато покажат, че я виждат.
Къщата, където се бе случило, се намираше в края на селището. Огънят бе разтопил онова, което не бе изгоряло. Скелетът на постройката все още се издигаше, обгорен, наклонен към следобедното слънце. Тя спря отпред. Напомняше ѝ за нещо, но не можеше да си спомни за какво. Нещо, свързано с огън.
О, да, разбира се. Горящият чуждоземен обект в пустинята.
По средата на улицата крачеше въоръжен патрул на РЛЕ. Разговаряха за нещо и се смееха. Тя не успя да чуе какво точно, но докато се разминаваха, единият от двамата вдигна ръка за поздрав. Елви отвърна машинално. От другата страна на улицата една от поясните — казваше се Ейрин — излезе пред вратата, видя войниците и се поколеба, преди да пристъпи в осветената част. Елви извърна очи към нея. Жената вървеше изправила неестествено рамене и вдигнала глава. Нищо не разкрива по-ясно страха от желанието да го прикриеш. Някога това селище бе принадлежало на жената.
Елви влезе в салона с надежда да открие Холдън на неговата маса. Вътре цареше сумрак и ѝ трябваха няколко секунди, за да привикне. Видя само Еймъс Бъртън, който ядеше от купичка кафеникава юфка, ухаеща на изкуствени фъстъци и къри. В дъното Лусия Мъртън седеше с някого в едно от сепаретата. Елви извърна глава, преди докторката да срещне погледа ѝ.
Еймъс вдигна очи, когато го доближи.
— Чудех се, дали капитан Холдън… исках да разговарям с него. За онази находка. В пустинята.
— Нещо се е случило с нея?
— Имам една теория, която може да се окаже полезна.
„О, мили боже — помисли си тя. — Пелтеча като ученичка.“ За щастие Еймъс не забеляза или поне се престори.
— Капитанът отиде да подготви прехвърлянето на затворника — информира я той. — Ще се върне по залез.
— Добре — кимна Елви. — Няма нищо. Ще му предадете ли, че съм го търсила? Сигурно ще съм си у дома, когато си дойде. Може да ме намери там.
— Ще му съобщя.
— Благодаря ви.
Тя се обърна, свила юмручета в джобовете. Чувстваше се унизена, макар да не знаеше защо. Искаше само да сподели мнението си за чуждоземните находки и местната екосистема. Нямаше нищо нередно или…
— Елви!
Сърцето ѝ се сви. Обърна се и погледна към сепарето, където седеше Лусия Мъртън. Файез се бе завъртял на стола и ѝ махаше. Елви извърна очи към вратата с надеждата да измисли някакъв възпитан начин да се оттегли.
— Елви! Ела при нас. Пийни нещо.
— Разбира се — съгласи се тя и пое обратно, съжалявайки за всяка измината крачка.
Доктор Мъртън беше съвсем бледа, с изключение на тъмните кръгове под очите. Елви се зачуди дали не е болна, или това са признаци на стрес.
— Лусия — кимна ѝ за поздрав.
— Елви.
— Сядай, сядай — подкани Файез. — Докато стърчиш над мен, се чувствам ужасно нисък. Мразя да се чувствам така.
Елви приглади панталона и седна до него. Усмивката ѝ бе напрегната и неестествена. Лусия я погледна, сякаш се извиняваше. „Можеше да седнеш и до мен“ — казваше изражението ѝ.
— Тъкмо говорехме за Фелсия — обясни Файез и се обърна към Лусия. — Елви е нашият малък гений. Сериозно, знаете ли, че тя е човекът, написал първия научен доклад по цитоплазмена информатика? Това е тя. Седи до мен.
— Фелсия ми разказваше за вас — каза Лусия. — Благодаря ви, че сте се сприятелили с дъщеря ми.
„Твоето семейство се опита да ме убие — мислеше си Елви. — Делиш легло с мъжа, който иска да съм мъртва.“
— Няма защо — отвърна тя. — Фелсия е много талантливо момиче.
— Така е — потвърди Лусия. — Един Господ знае колко усилия положих да я разубедя да става лекар.
— Надявахте се, че ще остане? — попита Елви и гласът ѝ стана малко по-хаплив, отколкото искаше.