— Не това, не — разсмя се Лусия. — Радвам се, че напусна тази планета, решението ѝ бе мъдро. Страхувам се само, че избра този път, защото това бе моята професия. Исках сама да си намери място в живота.
— Пътят до Луната е дълъг — отбеляза Файез. — Аз например смених пет студентски специалности, преди да се влюбя в геохидрологията. По едно време исках да ставам пивовар. Представяте ли си?
Елви и Лусия казаха „да“ едновременно. Елви неволно се засмя. Лусия се изправи.
— Трябва да се връщам при Яцек — обясни тя.
— Той добре ли е? — попита Елви. Беше съвсем машинално. Проява на вежливост. Ала ѝ се дощя да премълчи въпроса в мига, когато го произнесе. Усмивката на Лусия бе тъжна.
— Толкова, колкото може да се очаква — отвърна. — Баща му заминава днес.
„Ще го откарат като арестант на «Росинант»“, помисли си Елви, но не каза нищо.
— Парите ви не струват тук — размаха ръце Файез. — Аз черпя.
— Благодаря ви, доктор Саркис.
— Файез. Наричайте ме Файез. Всички други го правят.
Лусия кимна и си тръгна. Файез поклати глава, протегна се и ръката му полегна върху рамото на Елви. Тя се дръпна към отсрещния край на масата.
— Какво, по дяволите, правиш? — попита.
— Какво правя ли? Това ли ме питаш?
— Знаеш, че мъжът ѝ…
— Нищичко не зная, Елви. Нито пък ти. Мога само да интерпретирам върху крайно недостатъчна база данни, както и ти.
— Ти мислиш… мислиш, че не е…
— Мисля, че онази къща беше пълна с терористи. Мъртри ги изби и ни спаси. Ето какво си мисля. Освен това си мисля, че колкото повече местни ме познават и обичат, толкова по-малък е шансът да ме скалпират при следващия бунт. И… каква полза от цивилизацията, ако двама души не могат да си побъбрят на чаша бира? — Файез завъртя глава. — Не съм ли прав?
— И още как — провикна се от другия край Еймъс.
— Точно така — потвърди Файез.
— Ти си пиян.
— От доста време се занимавам с това — призна Файез. — Пих с поне една трета от хората, които се отбиваха в тази дупка. А сега трябва да ми кажеш къде бяхте всички вие, докато аз уговарях тук мира.
За миг ѝ се стори, че вижда на лицето му сянката на страха. Имаше го в ъгъла на устата му, в начина, по който избягваше погледа ѝ. Файез, който можеше да се смее на всичко, дори да беше нещо трагично, беше изплашен до смърт. И защо да не е? Намираха се на милиарди километри от вкъщи, на планета, която не разбираха, и насред война, в която вече имаше жертви и от двете страни. Всеки един от тези факти бе напълно достатъчен, за да изпита паника.
Файез чакаше. Чакаше следващата ескалация. Падането на втората обувка. Опитваше се да се намеси, да повлияе на ситуацията, колкото и безнадеждно да бе това. Елви го разбираше, защото се чувстваше по същия начин, само че не го знаеше, докато не го видя при друг.
Той изгледа навъсено масата, после погледът му срещна нейния.
— Какво правиш тук?
— Седя с теб, очевидно — отвърна тя.
„Чакам другата обувка.“
21.
Басиа
Басиа стоеше в края на площадката за кацане с мокри от потта му белезници на китките и тъмни кръгове под мишниците. Мъртри бе настоял да бъде окован, докато не напусне планетата, макар че бе дал ключа на Еймъс и едрият мъж бе уверил Басиа, че ще му свалят белезниците веднага щом се качи на борда на „Росинант“. Последната демонстрация пред жителите на Ил, че Мъртри може да налага волята си. Джим Холдън все още се опитваше да си играе на миротворец и се беше съгласил с белезниците в замяна на това, че Басиа ще бъде задържан на неговия кораб без никакви допълнителни условия и заплахи. Басиа разбираше добре защо всеки прави това, което прави.
Ала от това унижението не намаляваше.
Лусия и Яцек стояха до него в очакване да се приземи „Росинант“. Яцек се бе притиснал с гръб в корема му, а ръката на Лусия лежеше на рамото на сина им. И тримата търсеха контакта помежду си. Той се опитваше да почерпи сила от това. Да остави в паметта си траен спомен за близостта с неговото семейство. Имаше ужасното предчувствие, че ги вижда и докосва за последен път. Изпитваше едновременно облекчение и тъга, че Фелсия бе заминала. Достатъчно беше, че синът му, все още малък и недостатъчно зрял, трябваше да стане свидетел на подобни събития. Не би могъл да понесе, ако и умното му малко момиче също бе тук.
Останалите заселници — мъже и жени, с които бе споделял въздух, надежди и мъка — бяха решили да пропуснат спектакъла с неговото заминаване, сякаш вината му бе заразна болест, която можеха да прихванат. По-добре щеше да е, ако го бяха отритнали открито.