„Исках само свободата си. Исках семейството ми да е до мен, да не изгубя още едно дете.“ Беше разгневен на цялата вселена, нима бе пожелал толкова много?
Еймъс, неговият формален пазач, стоеше на известно разстояние, скръстил ръце и вдигнал глава към небето. Беше им оставил достатъчно място, за да може семейството да се сбогува. Холдън бе застанал при Мъртри и Керъл, триумвиратът на властта на Ил. Не се поглеждаха. Бяха тук, за да се опитат да докажат, че не само Мъртри взема решенията на тази планета. Басиа бе просто една пешка в политическата им игра. Нищо повече.
— Още няколко минутки, шефе — обади се Еймъс. Миг по-късно отгоре долетя нарастващ тътен. „Росинант“ се спускаше през атмосферата право към тях като ангел от Страшния съд.
Всичко изглеждаше толкова нереално.
— Радвам се, че вие двамата сте с мен — рече Басиа. Дори не беше лъжа.
— Намери начин да се върнеш при нас — промълви Лусия.
— Не зная какво ще мога да направя.
— Намери начин — повтори тя, сякаш произнасяше присъда. — Направи го, Басиа. Не ме оставяй да остарея сама на този свят.
Басиа усети, че нещо е запречило гърлото му, едва си поемаше въздух и стомахът му се свиваше болезнено.
— Ако трябва да си намериш друг…
— Намерила съм — рече тя. — Вече съм си намерила. Сега той трябва да открие пътя обратно към мен.
Басиа не смееше да заговори. Страхуваше се, че ако отвори уста, ще изхлипа. Не искаше Мъртри да го вижда разплакан. Вместо това прегърна с окованите си ръце Лусия и я притегли към себе си. Притисна я толкова силно, че никой от тях не можеше да си поеме дъх.
— Върни се — прошепна тя за последен път. И да бе казала нещо повече, то остана заглушено от рева на кацащия „Росинант“. Блъсна ги стена от прах и той усети как песъчинките стържат кожата на шията му. Лусия притисна лице към гърдите му, а Яцек увисна на ръката му.
— Време е да тръгваме — извика Еймъс.
Басиа пусна Лусия, прегърна за последен път сина си — може би за последен път — обърна се и пое към своя затвор.
— Добре дошли на борда, господин Мъртън — посрещна го висока, красива жена, когато люкът на шлюза се отвори. Носеше семпъл сиво-черен комбинезон и на гръдния ѝ джоб бе изписано „Нагата“. Наоми Нагата, втори капитан на „Росинант“. Имаше дълга черна, сплетена на плитка коса, също като тази, която носеше Фелсия като малка. При Наоми обаче изборът бе по-скоро функционален, отколкото естетичен. Не носеше оръжие и Басиа се поотпусна.
Той ѝ подаде ключа, връчен му от Еймъс, и тя отключи белезниците.
— Басиа, ако обичате — рече, докато тя се занимаваше с тях. — Аз съм само един заварчик. Никой досега не ме е наричал господин Мъртън.
— Заварчик, значи? — погледна го Наоми. Не звучеше сякаш се старае да бъде любезна. Тя свали белезниците, сгъна ги и ги прибра в едно шкафче. Корабна дисциплина, всеки предмет трябваше да е на мястото си, за да не се превърне в снаряд при маневра. — Ние вече имаме цял списък с належащи поправки.
Помещението, в което се намираха, приличаше на склад. Шкафчетата бяха подредени успоредно на пода, вместо да са изправени, имаше малки люкове на всяка стена и стълба, полегнала долу. Наоми чукна таблото на стената и съобщи:
— Слагаме коланите. Алекс, разкарай ни от тази прашна топка, преди коленете ми да заскърцат.
Един безтелесен глас с акцент на марсианец от долината Маринър отвърна:
— Разбрано, шефе. Излитаме след трийсет цъкания, така че се вържете здраво.
Наоми дръпна един ремък от пода и под него се разгъна кресло. Беше монтирано така, че седящият вътре всъщност да лежи на пода. От креслото се подаваха многобройни ремъци. Тя посочи друг ремък на пода и каза:
— По-добре се заеми сам. Скачаме след трийсет секунди.
Марсианският глас започна обратно отброяване до пет и подът под краката им се повдигна. За миг Басиа изгуби напълно ориентация, когато подът се превърна в стена и той вече седеше в креслото, което бе изтеглил. Беше благодарен за ремъците, които го прикрепяха в креслото.
Сетне един гигант изрева под дъното на кораба и невидима ръка го притисна в креслото.
— Съжалявам — извика Наоми и гласът ѝ вибрираше заедно с двигателите. — Алекс е стар боен пилот и лети само на пълна тяга.
Както винаги, когато напускаше гравитационен кладенец, Басиа остана изненадан колко бързо приключи всичко. Няколко минути смазваща гравитация и оглушителен рев на двигатели, след това, почти без преход, той увисна вътре в ремъците сред пълна тишина.
— Готово — осведоми го Наоми и се разкопча. — Най-много още няколко дребни маневри, докато Алекс уцели орбитата, но тези жълти светлинки на стената ще премитат петнайсет секунди преди да включи двигателите и тогава може само да се уловиш и да се задържиш, докато свърши.