Шлюзът бе прикрепен едва наполовина, поне трима от хората му го бяха ударили с разноцветни топчета. Двама от екипа на главния инженер бяха поразени. Останалите бяха в приповдигнато настроение. Хейвлок нареди на участниците да се почистят, а опозорените войници се заеха да прибират шлюза.
— Добра работа — рече Хейвлок по канала за връзка с главния инженер.
Коенен изсумтя в отговор. Беше скръстил несръчно ръце върху скафандъра, който очевидно не бе предназначен за подобен жест. Хейвлок се намръщи, макар че никой не можеше да го види.
— Нещо не е наред ли, началник?
— Знаете ли — отвърна главният инженер, — нямам нищо против, че „Израел“ разполага със собствен инженерен екип. Разбирам, че мандатите ни са различни. Но ние работим с едно и също снаряжение и запаси, и от уважение бих искал да съм в течение, когато корабният екипаж праща група.
— Добре — съгласи се Хейвлок. — Ще разговарям с тях да ви информират. Това случва ли се често?
— Случва се в този момент — изтъкна инженерът и посочи към тъмнината.
На Хейвлок му трябваха няколко секунди, за да го види. Не беше нищо повече от премигване, там, където не би трябвало да го има. Нещо озари за миг превъоръжената совалка и угасна. Резачка, на половин километър от тях, някъде в мрака. Усещането за паника бе доста странно в нулева гравитация, сякаш кръвта се оттичаше от краката и ръцете му.
— Имате ли бинокъл на шлема? — попита Хейвлок.
— Да — отвърна главният инженер.
— Можете ли да видите кой е там?
Коенен се наведе назад. Върху лицевото му стъкло блеснаха лещите на бинокъла.
— Червена реактивна раница. И още една, прикрепена за нея. За увеличаване обсега на полета. Виждам и резачка.
Хейвлок изруга и включи канала за обща връзка.
— Всички да спрат. Имаме проблем. На совалката има някого и той не е от нашите.
В началото се възцари тишина. После един от хората предложи с многозначителен тон:
— Да идем да го сритаме в задника.
Точно това Хейвлок не искаше да направят. Ако противникът бе въоръжен, можеше да ги избие, докато преодоляват безпомощно дистанцията. А и да се доберат, бяха въоръжени с пейнтбол-автомати. Но алтернативата бе да оставят на непознатия там да отмъкне единствения скрит в ръкава на „Едуард“ жокер.
— Добре — съгласи се той. — Ето какъв е планът. Всички да се синхронизират с корабния компютър. Ще оставим на „Израел“ да изчисли траекторията. Изключете магнитните подметки. — Той извади ръчния си терминал, въведе аварийния код за пълен достъп и зададе параметрите. Вакуумните скафандри разполагаха с достатъчно гориво, за да ги откарат до совалката и обратно, стига никой да не се изгуби по пътя или да се опита да направи някоя глупост. Над тях, върху повърхността на Нова Тера, изникна светещ полумесец, възвестяващ приближаващия изгрев на слънцето. Още една рехава зора. Компютърът обяви, че траекторията е изчислена.
— И така, момчета, там са лошите. Не знаем колко са на брой. Не знаем дали и с какво са въоръжени. Задачата ни е да се опитаме да ги подплашим. Пригответе оръжията. Придайте си заплашителен вид, но не стреляйте. Разберат ли, че оръжията ни не са истински, може здравата да го закъсаме.
— Сър? — обади се един от хората. — Нали не сте забравили, че някои от нас вече са оцветени?
Преди Хейвлок да успее да отговори, двигателите пламнаха, изстрелвайки зад тях сгъстен газ, който мигом образува облаци. Скафандрите им се издигнаха като един в нощта. Или по-точно започнаха да падат. Ускорението изтласка кръвта на Хейвлок към краката и скафандърът реагира с притискане, връщайки я обратно. Едва ли бяха достигнали и едно g. Нямаше повече от една трета, но усещането бе за нещо далеч по-бързо. И много по-опасно. Той погледна към совалката и различи по-ясно трепкането на резачката. Не спираше. Двигателите замлъкнаха, скафандрите се завъртяха и преминаха в спирачен режим. Синхронизираните им движения говореха недвусмислено, че „Израел“ все още ги държи под контрол.
Този път натрапникът ги забеляза. Резачката угасна. Хейвлок погледна надолу между краката си, опрял автомата на пръстите. Почти очакваше отсреща да ги посрещне дъжд от куршуми.
Но засега нямаше никаква реакция.
— Получи се! — извика някой от хората. — Негодникът побягна!
Така беше. Той зърна червената реактивна раница на фона на совалката. Сякаш човекът в скафандъра се бореше с нещо, той се обърна за миг към Хейвлок и спускащия се върху му отряд, сетне отново се завъртя. Който и да беше, изглежда, бе сам. Маневрените двигатели изпуснаха нов облак. Почти бяха стигнали совалката. Петдесет метра. Четирийсет. Трийсет. Хейвлок включи общия канал.