Не е необходимо да е наясно с този проблем. То разполага с инструмент за целта. Нещо, което намира това, което липсва. Инструмент за задаване на въпроси, които не бива да бъдат задавани. За да се стига твърде далече. Следователят огледа кистата, сянката, пространството, където няма никого.
Това там ли? Следователят мисли. Да, там, откъдето идвам, му казват улика.
23.
Холдън
— О, я стига — рече Холдън на безлюдната пустиня и човека, който не беше там. — Показваш се всеки път, когато не те искам наоколо. А когато има неща, за които ми се ще да разговарям с теб, никакъв те няма.
Нещото, което преди е било Милър, не отговори. Холдън въздъхна, все още изпълнен с надежда, и зачака.
Ил вече не му изглеждаше толкова странен. Безлунното небе все още бе твърде черно, но не повече, отколкото по новолуние на Земята. Носът му бе привикнал с екзотичните миризми на планетата. Сега му миришеше на обикновена нощ след дъжд. Това нарастващо чувство за близост обаче не само го успокояваше, ала и потискаше. Хората щяха да летят към хиляди светове отвъд порталите. Щяха да се заселват в малки градчета като това тук, щяха да се разпръскват по повърхността на планетите и да строят ферми, градове и заводи, защото това е, което правят хората. И след няколко столетия повечето от тези светове много ще приличат на Земята. Границата ще отстъпи място на цивилизацията, която я следва. И която ще превърне далечните земи в образ и подобие на родния дом.
Холдън бе израсъл в Северна Америка, щата Монтана. Район, изпълнен с носталгия по изгубените граници. Той бе издържал натиска на урбанизацията повече от другите американски щати. Хората там се бяха вкопчили в своите ферми и ранча дори когато те вече не носеха икономическа изгода. И заради това Холдън не можеше да не почувства примамливостта на тази неопитомена страна. Романтичното желание да видиш места, които все още никой не е виждал. Земя, по която още не е стъпвал човешки крак.
Тази нова граница щеше да остане в него за цял живот. Завладяването и укротяването на хиляди планети бе работа за много поколения напред, независимо от преднината, която им бяха оставили създателите на протомолекулата. Но в сърцето си Холдън знаеше, че рано или късно това ще се случи с тези планети. И тогава ще има нови хиляди земни светове със стоманенобетонни градове на повърхността им. Холдън долавяше сянката на това далечно бъдеще, на тази предстояща загуба на загадъчността, сякаш бе негова собствена сянка.
В неподвижното черно небе една звезда се местеше твърде бързо. Някой от корабите. „Израел“ или „Барбапикола“. „Росинант“ бе твърде малък и черен, за да отразява светлината. Дали хората горе мислеха за преходността на това, с което се занимават? Холдън се безпокоеше, че този въпрос не ги вълнува. Едва ли обръщаха внимание на факта, че странното и чудатото отстъпват бързо мястото на познатото и рутината. Всичко, което виждаха, бе противопоставяне, което трябва да спечелят, и съкровище, на което да сложат ръка.
Холдън въздъхна, обърна се и закрачи към селището. Еймъс сигурно вече се чудеше къде е. Керъл, координаторката, бе поискала късна среща и трябваше да я открие.
Едро, подобно на куче същество с жабешка глава се изпречи на пътя му и издаде звук като хрущящи по чакъл обувки. Гущер имитатор, така ги наричаха местните. Имаха люспи като земните гущери, но крайниците сякаш бяха сбъркани от създателя им, поне по мнението на Холдън. Той протегна ръчния терминал и освети със светлината от екрана му съществото. То премигна и отново издаде хрущящия звук.
— Щеше да си добро момче, ако не повръщаше периодично съдържанието на стомаха си — подметна Холдън и се наведе да го огледа по-добре. Съществото изкряка в отговор. Звуците не приличаха на думите, които бе произнесъл, но интонацията и тембърът бяха сходни с неговите. Зачуди се дали съществата могат да се научат да повтарят като папагалите.
Ръчният му терминал избръмча. Гущерът се стрелна в нощта и избръмча през рамо, докато се отдалечаваше.
— Холдън на линия.
— Здрасти, капитане — поздрави Алекс. — Имам лоши новини за теб.
— Лоши като че безтегловната тоалетна на „Роси“ е развалена или лоши, като да гледам в небето за спускащи се бомби?
— Ами… — поде Алекс и си пое бавно въздух. Холдън погледна към небето. Само звезди.
— Хайде, вече ме изплаши достатъчно. Изплюй камъчето.
— Наоми — каза Алекс и Холдън усети, че сърцето му спира. — Излезе навън, да постави дистанционна „тапа“ на совалката, но онези са имали някакви упражнения около „Израел“ и са я забелязали. Лош късмет, нищо повече.