— Действията ми са в рамките на моите пълномощия тук — заяви Мъртри. — Целта ми бе единствено да защитавам персонала на РЛЕ.
— Ти уби цяла група колонисти и отвлече моята заместничка — изтъкна Холдън, опитвайки се безуспешно да сдържи гнева си.
— Убих няколко нелегални заселници, виновни за смъртта на мои колеги и активно участващи в замисъл за по-нататъшни нападения. Което, както казах, ми е работата.
— А Наоми…
— И залових саботьор, когото задържам, за да бъде разпитан. „Отвлече“ не е само предизвикателен термин, но и крайно неточен.
— Ти искаш всичко да се влоши още повече — произнесе гневно Холдън. — Нямаш търпение да продължим нагоре с ескалацията, нали?
Мъртри го погледна с игрива усмивка. Една маска смени друга. Холдън се зачуди какво ли става в главата му и неволно потръпна.
— При всяка от тези крачки направих най-малкото, което бе необходимо — отбеляза шефът на охраната, все така захилен.
— Не — възрази Холдън. — Можеше да си тръгнеш. Имаш „Израел“. След първото нападение на совалката можеше да изтеглиш хората си и да чакаш разследване. Ако го беше направил, нямаше да има толкова жертви.
— О, не — поклати глава Мъртри. Изправи се и отпусна ръце. Всяко движение бе премислено и излъчваше заплаха. — Не, точно това няма да направим. Няма да дадем и сантиметър от тази земя. Заселниците могат да скачат върху нас колкото им се иска, докато ги изтребим до крак, но няма да идем никъде. Защото това… — той отново разгъна устни в усмивка. — … също ми е работа.
Пътят от помещението на охраната до неговата стая не беше дълъг, но вече бе непрогледна нощ. Бледосиньото сияние на Милър не осветяваше нищо, но все пак навяваше приятно спокойствие.
— Здрасти, старче — посрещна го Холдън.
— Трябва да поговорим — каза Милър и се ухили на старата си шега. Сега вече се шегуваше. И беше почти като истински. Кой знае защо това се стори по-страшно на Холдън, отколкото преди.
— Зная, но съм малко зает да попреча на тези хора да се избият. Или да убият нас.
— И как върви работата?
— Ужасно — призна Холдън. — Току-що изгубих поредния рунд.
— Да, със залавянето на Наоми „Росинант“ вече не е фактор. Не биваше да допускаш да приближава кораба им.
— Не съм ти казвал за това.
— Трябва ли да се преструвам, че не съм в главата ти? — подхвърли Милър с поясно повдигане на рамене. — Ще го направя, ако се чувстваш по-спокоен.
— Ей, Милър — ухили се Холдън. — Какво си мисля сега?
— Точка за изобретателност, хлапе. Че ще ти е трудно да се измъкнеш от тая каша и няма да е толкова забавно, колкото си очаквал.
— Я ми стой вън от главата!
Милър спря и го улови за ръката. Холдън отново бе изненадан колко истинско е всичко. Той се опита да се освободи, но не успя. А ставаше дума само за един призрак, натискащ копчета в главата му.
— Не се шегувах. Трябва да поговорим.
— Карай направо — подкани го Холдън и най-сетне успя да се освободи.
— Има едно място на север оттук, което трябва да погледна.
— С което казваш, че аз трябва да го погледна.
— Аха. — Милър вдигна юмрук в поясния знак за кимване. — Именно.
Противно на желанието си Холдън усети, че любопитството му се разпалва.
— Какво има там?
— Ами, изглежда, пристигането ни е предизвикало известни вълнения сред местните — отвърна Милър. — Може да си забелязал вече. Останки от предишните гости се пробуждат на различни места из планетата.
— Да, тъкмо за това исках да говоря с теб. Можеш ли да ги контролираш?
— Ти майтапиш ли се? Аз съм само една чорапена кукла. Протомолекулата ми е бръкнала толкова надълбоко в задника, че усещам вкуса на пръстите ѝ. — Милър се разсмя. — Та аз не мога да контролирам дори себе си.
— Някои от тези неща изглеждат доста опасни. Роботът например. Помня, че успя да повлияеш на ситуацията в бавната зона.
— Защото то искаше от мен да го направя. Ако избереш подходящия момент, можеш да заповядваш дори на слънцето. Не аз карам тоя автобус. Да се опитвам да повлияя на онези неща, ще е като да кандърдисвам някого с гърчове да се успокои.
— Ясно — кимна Холдън. — Значи трябва да изчезваме от тази планета.
— Преди това обаче има едно нещо. Едно не-нещо. Едно нищо. Виж, разполагам с доста добра карта на глобалната мрежа. Та както казвах, разни остатъци се пробуждат. Изникват на картата. Навсякъде, освен на едно място. Като голяма топка от нищо.