Над нея дребната червена точка бе като напомняне колко малко все още знаят. При други обстоятелства тя щеше да е само предизвикателство, но в мрака на Нова Тера изглеждаше като заплаха. Крачките ѝ придобиха ритъм, обувките ѝ потропваха върху камъните.
Хората в селцето бяха излезли на улиците, също както нейните колеги. Стояха на осветените си веранди и гледаха сияещата точка на хоризонта. Елви не знаеше дали го правят от любопитство, от уплаха, или просто търсеха тема, различна от обсъждане на случилото се през последните дни. Между нас и тях — напомни си тя.
А може би го смятаха за поличба. Горящото око, което ги гледа отгоре, преценява ги и се готви за война. Някъде беше чувала подобна легенда, но не можеше да си спомни подробностите.
Уей и още един охранител крачеха по улицата с автомати в ръце. Елви им кимна и те отвърнаха с кимване, но не я заговориха. Вероятно някой бе казал на Холдън. Но тя вече беше дошла. Трябваше да се увери.
На улицата пред сградата, в която живееше Холдън, тя видя Яцек Мъртън. Вървеше забързано, стиснал ръце в юмруци. Погледът му бе забоден на три крачки напред, все едно гледаше екран, раменете му бяха схлупени, сякаш се пазеше от нещо. Готвеше се да го поздрави, но в главата ѝ зазвуча предупредителен звън.
В следния миг тя вече не беше Елви Окойе, тръгнала посред нощ да търси капитан Холдън под претекст, който дори на нея изглеждаше неубедителен. А момчето не беше синът на Лусия и Басиа Мъртън, брат на Фелсия. Дори не се намираха в селището. Тя беше биолог, забелязала примат в полето. И погледнато така, някои неща придобиваха ясен контекст. Момчето се подготвяше за насилствен акт.
Тя се поколеба и понечи да се обърне. Уей бе само на десетина метра зад нея. Ако извика, двамата охранители ще дотичат. Сърцето ѝ ускори своя ритъм. Дългите часове след смъртта на Рийв се пробудиха като забравен кошмар. Трябваше да изкрещи. Да повика на помощ.
Само че момчето не беше примат. Не беше някакво животно. Това бе братът на Фелсия. И ако извика за помощ, може да го убият. Тя преглътна, притисната между страха и смелостта. Объркана. Какво би направил Файез? Ще му предложи да го черпи бира?
Момчето спря и я погледна. Очите му бяха пусти. Носеше тънко яке, увиснало от едната страна, сякаш имаше нещо тежко в джоба.
— Здрасти — поздрави тя и се усмихна.
— Здравей — отвърна след няколко секунди Яцек.
— Странно, нали? — Тя посочи червената точка. Изглеждаше ѝ по-зловеща отпреди. Яцек погледна към небето, но не реагира видимо.
— Странно — съгласи се той.
Стояха един пред друг в напрегната тишина. Светлината, излизаща от салона, осветяваше едната страна на момчето, а другата тънеше в мрак. Елви се напрягаше отчаяно да измисли нещо. Да обезвреди по някакъв начин невидимата мина. Файез би се пошегувал, би накарал момчето да се засмее и това щеше да ги постави на една и съща страна. Но тя не знаеше как.
— Страх ме е — призна неочаквано и гласът ѝ потрепери. Думите ѝ изненадаха момчето толкова, колкото и нея. — Ужасно ме е страх.
— Няма нищо — отвърна Яцек. — Това е само някаква реакция. Космическо тяло, което се топи на орбита.
— И все пак ме е страх.
Яцек погледна намръщено краката си, раздвоен между желанието да довърши каквото бе започнал и порива да каже няколко успокояващи думи на тази неуверена, уязвима и странна жена.
— Всичко ще бъде наред — рече той.
— Прав си — кимна тя. — Така е. Ти знаеш. Искам да кажа — наистина знаеш, нали?
— Предполагам.
— Идвах да видя капитан Холдън — продължи тя и Яцек трепна, сякаш бе произнесла някаква обида. — Ти също ли?
Виждаше по лицето му, че се опитва да си върне предишното състояние, да пусне между двамата стена от гняв. Той не беше привикнал с насилието. Нужно му беше усилие, за да го направи. Тъкмо това усилие ѝ бе помогнало да забележи какво става.
— Той отведе баща ми — каза глухо Яцек. — Мама се безпокои, че никога няма да го видим.
— Затова ли дойде? Да го попиташ?
Яцек видимо се смути.
— Какво… да попитам?
— Дали може да говориш с баща ти.
Момчето премигна и неволно пристъпи към нея.
— Той няма да ми позволи да говоря с него. Нали е затворник.
— Хората разговарят и със затворници. Да не би някой да ти е казвал, че не можеш да говориш с баща ти?
Яцек мълчеше. Пъхна ръка в джоба — в увисналия — и я извади.
— Не.
— Ела, тогава — подкани Елви и пристъпи към него. — Да идем да го попитаме.
Вътре в помещението завариха Холдън да крачи напред-назад. Едрият мъж — Еймъс — седеше на масата, пръснал пред себе си карти. Холдън бе по-блед от обичайното и тялото му издаваше вътрешно напрежение. Еймъс вдигна глава, когато влязоха. Ръката ѝ бе на рамото на Яцек. Очите на Еймъс бяха равнодушни и безжизнени като мрамор, но гласът му бе все така приповдигнат.