— Здрасти, докторе. Какво има?
— Две неща — отвърна Елви.
Холдън спря. Явно му бяха нужни няколко секунди, за да се съсредоточи. Нещо го тревожеше. Погледът му се плъзна по нея и той направи опит да се усмихне. Тя се покашля.
— Яцек би искал да попита има ли някакъв начин да поговори с баща си — каза Елви. Струваше ѝ се, че въздухът в стаята не достига, беше ѝ трудно да си поема дъх. Дали пък не развиваше алергична реакция?
— Разбира се — отвърна Холдън и погледна през рамо към Еймъс. — Не е проблем, нали?
— Все още имаме радиовръзка — каза Еймъс. — Но може би трябва да предупредим Алекс. И без това сега е доста зает.
— Имаш право — кимна Холдън, по-скоро на някаква вътрешна мисъл. — Аз ще го уредя. Имаш ли ръчен терминал?
Яцек не разбра веднага, че се обръщат към него.
— Не работи. Нямаме ретранслатор. Връзката е само при пряка видимост.
— Донеси го тук, когато можеш, и аз ще го настроя към нашата мрежа. Така ще е по-лесно, отколкото да използваш моя. Става ли?
— Ами… да… разбира се. — Елви усещаше, че рамената на момчето треперят. Яцек се обърна и напусна помещението, без да поглежда към никого, най-малко към нея. Вратата се затвори зад него.
— Хлапето си е изкарало акъла, шефе.
— Зная — каза Холдън. — Но какво искаш да направя?
— Ами просто ти казвам.
— Добре де, вече го обсъдихме. Наистина в момента нямам и минутка свободна. — Той вдигна поглед към Елви. Един кичур бе паднал на челото му, изглеждаше уморен. Все едно носеше на гърба си цялата планета. Въпреки това намери сили да се усмихне. — Има ли нещо друго? Защото сме малко…
— Моментът не е подходящ ли? Понеже аз…
— Мъртри е задържал заместник-капитана — произнесе Еймъс с равен глас. — Така че ще мине известно време, преди да можем да ти обърнем повече внимание.
— Уф — въздъхна Елви и усети, че сърцето ѝ започва да бие ускорено. През главата ѝ минаха объркани мисли: „Заместничката е приятелка на Холдън“ и „Скоро Холдън може да си няма приятелка“, и „Божичко, какво правя тук“. Елви осъзна, че не знае къде да дене ръцете си. Понечи да ги напъха в джобовете, но си помисли, че няма да е подходящо в такъв момент.
— Ами… мислех си — заговори тя, без да знае откъде да започне. — За онова нещо. В пустинята. А сега и луната…
— Каква луна?
— Тази, дето се топи, капитане — обясни Еймъс.
— А, тази значи. Съжалявам. В момента имам други грижи. Пък и не бих могъл да направя нищо по въпроса. Нали не е започнала да пада? — Холдън я погледна. — Не очаквате от мен да се заема с тази луна, надявам се?
— Трябва да оставим на учените да ни кажат дали е нужно да изпадаме в паника — подметна Еймъс. — Но ако питаш мен, всичко е наред.
— Мислех си за нарушенията в темповете на хибернация и че това, на което сме свидетели, може да е аналог.
Холдън разпери ръце.
— Няма как да зная отговора.
— Ами… защото хибернацията е доста рискована стратегия, нали знаете? Разбираме го едва когато условията толкова се влошат, че обичайните стратегии за оцеляване не работят. Мечките например. Те са големи животни. И през зимата спят, защото храната не е достатъчна, за да се изхранват. Или пък широкодланните жаби в пустинята. През сухия период яйцата им ще се изсушат, затова възрастните индивиди изпаднат в летаргия, докато завали, след което се пробуждат, скачат в локвите и се чифтосват енергично, истинска локвена оргия и… хм, както и да е, та те снасят яйца във водата, преди отново да настъпи суша.
— Аха — измърмори озадачено Холдън.
— Та искам да кажа — продължи Елви, — че не всички се пробуждат. Не е необходимо. Докато достатъчен брой организми възвръщат активност, когато дойде времето, няма опасност за оцеляването на популацията, дори ако отделни индивиди загинат. Никога не са сто процента. Изпадането в летаргия и пробуждането към живот са сложни и рисковани процеси.
Холдън си пое дълбоко въздух и прокара ръка през косата си. Имаше гъста черна коса. Изглеждаше сякаш не е била мита от доста време. Еймъс приключи с пасианса, събра картите и започна бавно да ги размесва.
— Тоест — каза Холдън — вие смятате, че тези… неща, които видяхме, са организми или механизми, опитващи се да се събудят?
— Но не успяват. Поне засега — отвърна тя. — Ето луната например започна да се топи. И онова нещо в пустинята определено бе повредено. Поне така ми изглеждаше.