Последва нова дълга пауза, после Яцек каза:
— Трябва да го подкараш и да унищожиш кораба на РЛЕ.
— Не мога да го направя. — Басиа се опита да прозвучи като шега.
— Но трябва.
— Как е майка ти?
— Добре е — отвърна Яцек. Басиа почти чуваше повдигането на рамене в гласа му. — Тъжна е. Аз пак започнах да играя футбол. Вече сме достатъчно за два отбора, но се налага да си разменяме играчи.
— О, така ли? И ти какъв играеш?
— Краен защитник, но искам да съм нападател.
— Ей, защитата е важна. Без нея не става мач.
— Но не е забавно — оплака се момчето. Отново настъпи мълчание, сякаш и двамата се чудеха какво да кажат. Яцек се обади пръв:
— Вече ще си вървя, нали може?
— Само почакай малко — спря го Басиа, гласът му бе станал дрезгав. Помъчи се да говори с лек и игрив тон. — Не бягай още. Искам да те помоля за нещо.
— Момчетата ме чакат. Ще се разсърдят, ако закъснея.
— Майка ти… — поде Басиа, но спря и си издуха носа.
— Какво за мама?
— Трябва да я наглеждаш, за да не се преработи. Излиза нощем да събира растения. За лекарства. И не се наспива. Искам да се погрижиш да спи добре.
— Хубаво.
— Това е сериозно, момче. Искам да се грижиш за нея. Сестра ти замина и това не е добре, но сега къщата лежи на теб. Ще ѝ помагаш, нали?
— Да — обеща Яцек. Басиа не можеше да определи дали е натъжен, или ядосан. Или си мисли за футбола.
— Скоро ще се видим, сине — рече той.
— До скоро, татко.
— Обичам те — допълни Басиа, но връзката беше прекъсната.
Басиа изтри очи с ръкава на ризата. Тялото му се повдигна и увисна на ремъците. Разтърсваха го мъчителни ридания и така продължи още минута, преди да успее да си поеме въздух. Разкопча ремъците и пое назад, към кърмата, като отваряше и затръшваше зад себе си люкове. Звукът отекваше из целия кораб.
Прибра се в каютата, смени ризата и после няколко минути търка главата си с мокър пешкир. На борда имаше баня с душ — не помнеше кога за последно се е къпал с истински душ, — но той работеше само когато корабът бе под тяга.
Когато най-сетне си възвърна нормалния вид, Басиа се възнесе нагоре по стълбата. Чудеше се дали да почука на люка за мостика, ала веднага щом доближи електронния датчик, преградата се отмести със свистене.
Алекс бе завързан в пилотското кресло и на екрана пред него се виждаше схема на кораба с постъпващи данни от всички системи и мрежовидно изображение на Ил, чийто единствен голям континент бе изпъстрен с червени и жълти точки. И една зелена точка за Първо кацане. Пилотът разглеждаше намръщено екрана, сякаш очакваше от вселената да предприеме нещо по въпроса. Сякаш можеше да му върне екипажа още сега.
Басиа се готвеше да си тръгне, когато люкът зад него се хлопна и Алекс извърна глава.
— Здрасти — рече той и чукна с пръст по таблото.
— Здрасти — отвърна Басиа.
— Как мина разговорът? Всичко наред ли беше?
— Чудесно. Благодаря ти, че ми позволи да използвам радиото.
— Няма проблем, партньоре — засмя се Алекс. — Не искат да им плащаме на час.
Възцари се неловка тишина, докато Алекс продължаваше да натиска копчета върху пулта.
— На мен позволено ли ми е да съм тук? — попита Басиа.
— Нямам нищо против — отвърна пилотът. — Само не пипай нищо.
Басиа се настани на креслото зад Алекс и пристегна ремъка. Подложките на креслото завършваха със сложни ръчки за управление и той внимаваше да не ги докосва.
— Това е оръдейното кресло — поясни Алекс и завъртя своето към него.
— Ако трябва аз да…
— Не, няма нищо. Не е активирано. Можеш да натискаш копчетата колкото си искаш. Ей, да ти покажа ли нещо готино?
Басиа кимна и положи ръце върху ръчките. Бяха покрити с копчета. Оръдейното кресло. Тези ръчки държаха под контрол всички оръжия на „Росинант“. Искаше му се Яцек да може да седне в него и да ги завърти.
Алекс се обърна, направи нещо с таблото и екранът пред Басиа оживя. Виждаше се яркият диск на планетата. Той се опита да намери селището. Без зелената точка беше невъзможно на дневна светлина. Ако бяха на нощната страна, щеше да го открие по светлините.
Алекс направи нещо и на екрана се показа тъмночервена капка размекната скала.
— Това е луната, която започна да се топи. Не беше много голяма, но все пак човек би се запитал какво ли би накарало къс скала с подобни размери да се втечни.
— Знаем ли отговора?
— Не, за бога. Предполагам, че ще е някоя чуждоземна протомолекула.