Преди Басиа да попита за подробности, радиото изпука.
— Тук Алекс — обади се пилотът.
— Хлапето си тръгна, обаждам се да проверя как е горе — чу се гласът на Еймъс.
— Какво прави капитанът? — попита Алекс.
— Не е особено щастлив. И този път ми попречи да свърша това, което трябваше.
— Да застреляш шефа на РЛЕ в лицето?
— Уф — отекна гласът на Еймъс. — Сърцето ми се стопля, като виждам колко добре ме познаваш.
— Тя е в ръцете им, приятелче — произнесе с мек глас Алекс. — Не прави нищо, което ще оплеска тая работа.
— Да бе, знам.
— Искам само да наглеждаш капитана — продължи Алекс. — Аз ще се погрижа за заместничката.
— Ами ако ѝ сторят нещо?
— Тогава на Ил цяла година ще валят части от кораба им.
— Едва ли ще помогне — въздъхна Еймъс.
— Така е — съгласи се Алекс. — Няма да помогне, но въпреки това ще стане.
— Е, добре. Отивам да намеря капитана. Край на връзката.
Алекс натисна едно копче и на екрана се показа орбитата около планетата. В началото нямаше нищо, сетне се мярна дребна светлинка, не повече от един пиксел. Тя започна да се увеличава, докато накрая се превърна в огромен кораб в цветовете на РЛЕ. Увеличението продължаваше и не след дълго спря върху кърмата, където корпусът се разширяваше. На екрана се появи червен кръст.
— Няма да сваля очи от теб — промърмори тихо Алекс.
— Какво е това? — попита Басиа и посочи кръста.
— Там е монтиран реакторът. Сега „Роси“ го е прехванал като цел. Мога да пратя високоскоростен проектил право през сърцето му по-бързо, отколкото ще се задейства алармата.
— Това няма ли… нали знаеш? — Басиа описа с ръце експлозията.
— Не, по-скоро ще изпусне парата. Е, може да убие неколцина от екипа за поддръжка.
— Знаят ли, че се целим в тях?
— Не още, но ще ги информирам. Това ще осигури въздух на заместничката.
— Хубаво е, че можеш да направиш нещо, за да я защитиш — рече Басиа и искаше да спре дотук, но думите сами излязоха от устата му. — Дъщеря ми е на „Барбапикола“. Жена ми и синът ми са долу на Ил. Не мога да сторя нищичко за тях.
Надяваше се да чуе поне няколко утешителни думи.
— Аха — кимна Алекс. — Здравата обърка работата, а?
Той чукна на екрана и там се появи надпис „Електромагнитно оръдие — заредено“. Под него бе изображението на „Едуард Израел“.
— Ще трябва да се свържа с кораба — каза Алекс.
— За да ги предупредиш.
— По-скоро да ги заплаша — уточни Алекс. — Не е кой знае какво за човек, на когото държиш, но друго не ми остава. — Той се пресегна, затършува с ръка зад преградата и скоро откъм вентилационните отвори полъхна хладен вятър. Разроши оредяващата черна коса на пилота и изсуши потта на челото му. Алекс затвори очи и въздъхна.
— Аз дори не мога да заплашвам — продължи да се оплаква Басиа. — Всъщност, няма с какво да го правя.
— Ето затова бях двайсет години в Марсианския флот — отбеляза Алекс, затворил очи.
— Наистина? — подхвърли Басиа, но не знаеше какво да каже.
— Бях женен — продължи Алекс и завъртя лице под хладния повей.
Басиа мълчеше. Звучеше като разказ, а не разговор. Алекс или ще продължи, или ще спре дотук.
— Животът във флотата е гадна работа — заговори след малко Алекс. — Типичен рейд на боен кораб продължава от деветдесет дни до година, година и половина. Зависи от службата ти и дислокацията на флота. Та докато си на борда, а приятелката ти на повърхността, се случват всякакви неща. Някои избират многочленни семейства, групови партньорства, ей такива работи. Но аз съм за традиционния брак с един партньор и тя беше на същото мнение. Направихме го по традиционния начин.
Басиа кимна, макар че Алекс не можеше да го види. Докато строяха нови куполи, Басиа бе оставал на повърхността по четири-пет дни. Заради медицинската си практика жена му не можеше да пътува с него, макар че тогава още нямаха деца. Това бяха дълги седмици. Басиа се опита да ги удължи мислено в месеци и години, но не успя.
— Това означаваше, че тя ще си остане у дома, докато аз летя — обясни Алекс. — Тя си имаше своя работа. Софтуерен инженер. Доста добър, при това. Не го правеше, за да се отърве от мен. Но въпреки това, когато обичаш някого, искаш да си с него, а ние се обичахме. Бяхме си верни дори, ако можеш да го повярваш. Та моите отсъствия тежаха и на двама ни. Когато се прибирах, имаше опасност да счупим леглото.
Той се пресегна, спря вентилацията и погледна към Басиа. На широкото му лице бе изписана тъжна усмивка.
— Гадна ситуация, но тя не се отказа. През всичките тези двайсет години остана при мен. Докато бях с нея, всичко вървеше чудесно. Тя работеше у дома, а аз вземах голяма отпуска и тогава двамата закусвахме заедно. Аз копаех в градината.