Алекс затвори очи и Басиа си помисли, че може да е задрямал.
— Бил ли си някога на Марс?
— Не — отвърна Басиа. — Но жена ми е била.
— Новите райони, тези, които построиха, след като стана ясно от какво се нуждаят хората, за да са щастливи, са доста различни. Няма ги тесните каменни коридори. Сега строят широки коридори с много зеленина в тях.
— Като на Церера — рече Басиа. — Бил съм на Церера.
— Да, точно така. На Церера също го правят. Както и да е, можеш да кандидатстваш, за да получиш част от зелената площ. Да отглеждаш каквото поискаш. Имахме малко късче земя в коридора пред нашия дом. Жена ми садеше билки и малко цветя, имаше и подправки. Излизахме да работим в лехите.
— Звучи много приятно — съгласи се Басиа.
— Именно — кимна Алекс, все още затворил очи. — В началото не го знаех. Но наистина е така. Никога не съм бил градинар. На нея ѝ харесваше и тогава това бе най-важното.
— Тя почина ли? — попита неочаквано Басиа.
— Какво? Не, за бога.
— А какво стана?
— Стана това, че ме чака двайсет години да се пенсионирам. И след като го направих, вече не се налагаше да прекарваме известно време разделени. Тя работеше на половин длъжност, аз летях понякога със совалките. Прекарвахме доста време в леглото.
Алекс отвори очи и му намигна. Изглежда, чакаше отговор и Басиа попита:
— И после?
— После, един ден, докато бях на орбиталната станция и разтоварвах совалката, срещнах офицер от марсианската наборна служба и за малко не се записах отново във флота.
— Те вземат ли…
— Не, не вземат толкова стари и затова не се получи. Но когато се върнах долу, двамата се скарахме. Беше за нещо дребно, дори не помня какво. Истината е, че летенето ми е в кръвта. Тя ме чака двайсет години и си мислеше, че след това ще ѝ посветя целия си живот. Даде своята дан за съвместния ни живот и заслужаваше аз да направя жертвата.
Басиа предчувстваше, че продължението ще бъде като удар в стомаха.
— Но въпреки това я напусна.
Алекс не отговори, дори не помръдваше, просто се рееше над седалката. Когато най-сетне заговори, гласът му бе тих и напрегнат като на човек, който признава срамна постъпка. Надявайки се, че никой няма да го чуе.
— Един ден зарязах транзитната служба, влязох в офиса на компания за транспорт на вода и подписах петгодишен договор на влекач, летящ до Сатурн и обратно. Ето каква стока съм аз. Не ставам за градинар, нито за пилот на совалка, а както се оказа, и за съпруг. Роден съм да тикам огромни късове лед през вакуума.
— Не можеш да се виниш за това, което е станало — отбеляза Басиа.
— Така е. — Челото на Алекс бе прорязано от дълбока бръчка. — Но човек може да нарани хората, които обича, дори само защото е такъв, какъвто е. Аз съм такъв, не бях човекът, който жена ми искаше да бъда, и нещо между нас се скъса. Ти си решил как да постъпиш долу на планетата и заради това сега си тук с мен, вместо да си при семейството си.
Алекс се наведе и улови ръката му.
— Все още всичко зависи от теб. Аз не бих могъл да живея на повърхността и да стана такъв, какъвто ме искаше жена ми. Не мога да поправя това, което се случи. Не се изпълвай със самосъжаление. Ти оплеска нещата. Излъга хората, които обичаш. В момента те плащат цената за това и ти ги унижаваш с всяка секунда, в която не си до тях.
Басиа се дръпна сякаш го бяха зашлевили през лицето. Скочи от креслото, но ремъците го върнаха. Почувства се като муха, попаднала в мрежата на паяк. Наложи се да се овладее, за да ги разкопчае. Когато престана да се бори с тях, попита:
— Тогава какво да направя?
— Знам ли? — изсумтя Алекс. — Аз не мога да се оправя с моите бакии. Не ме питай какво да правиш с твоите.
— Как ѝ беше името? — попита Басиа.
— Талиса — отвърна Алекс. — Името ѝ е Талиса. Дори когато го произнасям, се чувствам, сякаш са ме натоварили с огромен чувал.
— Талиса — повтори Басиа.
— Но едно ще ти кажа. Никога вече не бих излъгал чувствата на някого, на когото държа. Стига да мога да го направя. И като стана дума, трябва да се обадя — добави той с ярка, плашеща усмивка.
26.
Хейвлок
Беше трудно да се определи какво конкретно се бе променило на „Едуард Израел“ след залавянето на саботьора, но Хейвлок го усещаше в салоните и бара, на бюрото, докато работеше, и по коридорите, когато се разминаваше със служителите на РЛЕ. От една страна, беше страх заради факта, че някой бе предприел директни действия срещу кораба, от друга — вълнение, че е случило нещо след седмиците досадно реене на орбита. Но най-вече, защото може би всички знаеха къде стоят. Те бяха „Едуард Израел“, законните изследователи на Нова Тера, и всички други бяха срещу тях. Не можеше да се вярва дори на посредника на ООН. И колкото и да бе странно, те бяха свободни.