Гласът му неусетно се бе повишил. Накрая почти викаше. Той притисна ръце и прехапа устни.
— Малко сте напрегнат — отбеляза тя.
— Така е — съгласи се той.
— Пуснете ме и аз ще кажа някоя добра дума за вас — предложи тя. — И ще попреча на Холдън да направи някоя глупост.
— Наистина?
— Вече се е случвало няколко пъти — призна тя. — Нека се захване с други неща. С нещата, за които е тук.
— Не мога — рече Хейвлок.
— Зная.
Корабът премина неусетно в сянката на планетата и амортизиращите плочи промениха повърхността си с пукот и стенание. Хейвлок беше смутен и объркан от ситуацията. Той беше тъмничар, а тя — негов затворник. Не се нуждаеше от одобрението ѝ. Дори Наоми да мисли, че той и хората му са убийци на малки деца, това няма да промени нищо. Жената отсреща отново взе да си тананика. Но този път бе друга песен. Нещо бавно и тъжно. След известно време потъна в мълчание.
— Те не са единствените — подхвърли, когато Хейвлок приключваше с разписанието. — Оказаха се в капан, когато избухна епидемията, но мястото беше изолирано преди това. Група главорези откраднали снаряжението за борба с безредици и наредили на хората да правят каквото те искат, под заплахата, че ще разстрелват непослушните. Подготвяли ги за това, което предстои. Единици се измъкнаха покрай тях.
— Така ли? Кой още?
Наоми сви рамене.
— Аз — заяви.
27.
Елви
Елви седеше на билото на хълма и гледаше на запад. Утринната светлина зад нея осветяваше крилата на хиляди подобни на пеперуди същества. Не ги беше виждала преди, но днес те изпълваха въздуха на височина от двайсет метра нагоре. Огромно ято от малки птици. Или насекоми. Или каквато име там щеше да им даде човечеството, когато изучи този нов животински свят. За нея, точно сега, те бяха пеперуди.
Носеха се заедно като рибен пасаж, независими и единомислещи. Разноцветен изблик — синьо, сребристо, алено и зелено, — който от време на време сякаш заемаше определена форма, ала бързо се връщаше към хаотичната подредба. Понякога се стесняваха в колони, които изригваха рязко нагоре. Профучаваха край нея със свистене и за кратко тя се озоваваше вътре в ятото, където пеперуди с размери на човешка длан пърхаха нежно край лицето ѝ и изпълваха въздуха с миризма, напомняща за мента. Тя се засмя и вдигна ръце в облака, наслаждавайки се на красотата на момента. След миг пасажът отмина и Елви ги изпрати с поглед, докато се отдалечаваха на юг.
Тя стана, протегна се и нагласи торбата за образци на кръста си. Усещаше слънчевите лъчи върху раменете и голия си тил, докато се спускаше по каменистия склон. Руините се издигаха на север, зад тях стърчаха ниските къщурки на Първо кацане, полускрити от извивката на хоризонта. Единствените човешки артефакти на тази планета. Освен нея.
Тук и там по земята виждаше изпопадали и вероятно мъртви пеперуди. Или изпаднали в летаргия. Тя приклекна до една, огледа трепкащите синкави крилца и телцето в бакърен цвят между тях — ако това бе тялото, — прегънато по средата, като че там имаше панти. Сложи си ръкавици и вдигна малкото телце. Макар че това би означавало да получат по-малко данни, надяваше се, че пеперудата е мъртва.
— Извинявай, мъничката ми — рече за всеки случай. — Но е в името на науката.
Прибра я в черен плик, залепи го отгоре и го постави в контейнера за анализ. Няколко игли прободоха телцето, събирайки биообразци. Елви примижа към ярката синева на небето. Червената точка се рееше на около петнайсет градуса над хоризонта, достатъчно ярка, за да се вижда през рехавите зелени облаци.
Контейнерът избръмча и на екрана се изписа код за грешка, който Елви не бе виждала досега. Тя извади ръчния терминал и го свърза с програмното устройство на контейнера. Ако е повреден, ще трябва да чака няколко дена, докато от „Израел“ ѝ пратят резервни части. Дори не беше сигурна дали разполагат с такива, или малките запаси са изгубени при катастрофата на товарната совалка. Мисълта, че ще трябва да събира на ръка образци години наред и да прекарва нощите в дисекции, както го бе правила някога в университета, изникна в съзнанието ѝ като дебнещ в сумрака призрак. Тя извади пеперудата. Телцето изглеждаше почти същото, както когато го прибра вътре. Приседна със скръстени крака и пусна системната диагностика, като дъвчеше устни в напрегнато очакване за нова грешка.
Този път обаче програмата се изпълни успешно. Тя погледна контейнера, пеперудата и отново контейнера. В главата ѝ изникна друга хипотеза, плашеща колкото първата. Дори повече. Взе мъртвата пеперуда и се отправи назад към селището. Къщата на Файез бе малък зеленикав купол, скрит в заслона между два хълма, за да не пострада от силните ветрове. Той седеше отвън на стол, облегнат на стената на къщурката. Носеше полифибрени работни панталони, фланела и разтворен халат. Не се бе бръснал от дни и четинестата брада го караше да изглежда по-стар.