— И всичко… изглежда зелено?
Момчето кимна. Лусия докосна Елви по ръката. После вдигна малко фенерче и освети очната ябълка отблизо. Ирисът почти не реагира и Елви мярна нещо в течността зад роговицата, сякаш там имаше непочистен аквариум. Тя кимна.
Лусия се изправи и се усмихна на жената.
— Аманда, бъди така добра да почакаш отвън. Веднага идвам.
Аманда кимна отсечено. Лусия поведе Елви по тесен коридор. Навън вятърът се бе усилил и караше вратите и прозорците на клиниката да се тресат.
— Не съм виждала досега нещо подобно — призна Лусия. — Няма го и в книгите.
— Изглежда, майка му не ме харесва — отбеляза Елви, опитвайки се да прозвучи като шега.
— О, съжалявам.
Анализаторната машина бе добра, но стара. На десет години, може би петнайсет. Продълговата резка минаваше през основата на екрана. Елви предположи, че е изминала дългия път от Ганимед до тук. Остана изненадана, че все още работи, когато Лусия въведе кода за достъп и екранът оживя. Там се появи изображение на взетия образец, което бе красиво по свой начин. Елегантно разклонение, като пиктограма на дърво.
— Започна в извънклетъчната матрица — обясни Лусия. — Слабо възпаление, нищо тревожно. Надявах се да мине от само себе си.
— Само че сега се е преместило навътре — вметна Елви.
— Чудех се… — поде Лусия, но Елви вече бе извадила ръчния си терминал и го свързваше с машината. Отне ѝ само няколко секунди. Елви започна да се рови из данните.
— И така — промърмори тя. — Ако има някакво сходство, то е с организмите, обитаващи дъждовна вода. — Лусия поклати глава и Елви посочи нагоре. — Нали се сещаш, облаците горе са зелени? Там съществува цял биом от организми, намерили начин да използват влагата и ултравиолетовото лъчение.
— Като растенията? Гъбите?
— Като тях — потвърди Елви. — Изглежда, горе е доста населено. Голям брой организми, които водят борба за наличните ресурси. Предполагам, че това малко приятелче е било в някоя дъждовна капка, попаднало е в окото на Джейсън и е намерило подходяща среда за обитаване.
— Имал е няколко очни инфекции, но те всички бяха причинени от познати организми. А това нещо… как мислиш, дали е заразно?
— Предполагам — отвърна Елви. — Всички тези неща са още нови за нас. Еволюирало е в открития въздух чрез воден цикъл. Щом може да живее в човешки организъм, значи има поносимост към солена среда и това е много интересно. Ако очите на момчето бяха пострадали, щях да мисля, че сме уязвими за него, но докато малкият не започне да пръска със сълзи други хора, не смятам, че заразата ще стигне далече.
— Ами зрението му?
Елви се изправи. Лусия я гледаше сериозно, почти гневно. Елви бе наясно, че гневът не е насочен към нея, а към ужасното невежество, с което се бореха и двете.
— Не зная. Давах си сметка, че рано или късно ще ни се случи нещо подобно, но нямах представа как можем да противодействаме. Освен да предупреждаваме хората да не излизат при дъжд.
— Това няма да помогне на Джейсън — изтъкна Лусия. — Не можеш ли да поискаш помощ от лабораториите у дома?
В главата на Елви изникнаха стотици възражения. „Екипите на РЛЕ не са под мой контрол. Всички анализи на събраните данни са планирани за месеци напред. Току-що получих нов образец от трети биом.“ Тя чукна по ръчния си терминал, за да запише данните от машината, преформатира ги в предпочитания формат на РЛЕ и ги прати в ефира към „Израел“, от там на Пръстена и накрая към Земята.
— Ще се опитам — въздъхна. — Но междувременно трябва да предупредим хората за проблема. Керъл Чиуиуи знае ли за това?
— Знае, че подозирам нещо лошо и че ще те повикам на помощ.
Елви кимна, като обмисляше как най-добре да поднесе новината на Мъртри.
— Добре, ти предупреди твоите хора, а аз ще кажа на моите.
— Разбрано — кимна Лусия. След малко добави: — Яд ме е, че се делим по този начин. На ваши и наши. Един от преподавателите ми в университета обичаше да казва, че заразяването е абсолютно доказателство за наличието на общество. Хората може да се преструват, че не са наркомани, проститутки или неваксинирани деца, но когато дойде чумата, единственото от значение е кой диша твоя въздух.
— Не съм много сигурна, че това прозвуча успокояващо.
— Сега не е време да се успокояваме — поклати глава Лусия. — Тази история ме плаши толкова, колкото и всичко, което се случи напоследък. Това дребно… нещо. Ами ако не можем да се преборим с него?
— Вероятно ще можем — рече Елви. — А после и със следващото. И онова след него. Ще е трудно, но така става в живота.