Лусия повдигна вежди.
— Наистина ли го вярваш?
— Ами да. Защо не?
— И никак не те е страх?
Елви се замисли над въпроса.
— И да ме е страх, не го чувствам. Не е нещо, за което да мисля.
— Значи си благословена. А какво ще кажеш за третата страна?
Елви не разбра за какво говори Лусия, после чу подигравателния глас на Файез в главата си и сърцето ѝ подскочи.
— Аз ще му кажа — заяви тя. — Аз ще съобщя на Холдън.
В салона Холдън седеше надвесен над ръчния си терминал. Беше се обръснал и сресал косата си. Ризата му бе изгладена. „Колко е хубав“ — мина ѝ спонтанната мисъл и тя се постара да я прогони.
От терминала се чуваше женски глас, рязък, примесен с пращене.
— … да стисна всички топки, които успея да докопам, докато някой започне да крещи, но това ще отнеме време. Зная, че мислиш да направиш всичко това достояние на обществеността, защото си достатъчно глупав да го сториш и все същото ти е на ума. Ти и тази твоя общественост сте като шестнайсетгодишно момче и женски цици. Само за това си мислиш. Така че преди дори да започнеш…
Еймъс се навърташе отзад. Усмивката му бе както винаги открита и дружелюбна, но на Елви ѝ се стори, че е леко изнервен. Голямата му бръсната глава я накара да си мисли за бебета и трябваше да се сдържи да не го погали.
— Здрасти — посрещна я той. — Извинявай, но капитанът е малко зает.
— Кой говори отсреща?
— Обединените нации — обясни Еймъс. — Опитва се да накара вашия шеф да пусне неговата заместничка.
— Той не ми е шеф — възрази Елви. — Мъртри е само началник на охраната. Това е съвсем различна служба.
— Не съм много наясно с корпоративното устройство — призна Еймъс.
— Исках само да… — поде тя, но в този момент Холдън се изправи. На устните му трепкаше лека усмивка и Елви забрави мисълта си.
— Да си изясним нещата — поде той с нисък и твърд като камък глас. — Случилото се стана по моя заповед. Ако „Роял Лиценз“ иска да ме изправи пред съда, когато се върна, защото съм наредил на член на екипажа ми да обезвреди бомбата, в която са превърнали тяхната совалка, аз с радост ще…
— Докторе? — погледна я въпросително Еймъс.
— Какво? А, съжалявам. Не, случи се нещо и мисля, че той трябва да е в течение.
Еймъс поклати глава.
— Нищо важно няма да се случва, докато не освободим нашата заместничка.
— За друго става въпрос — завъртя глава Елви. — И не е само едно. Тази сутрин открих още пробуждащи се организми. Някои от тях може да са от местната фауна или да се преструват на нея. Ако останем тук достатъчно дълго, за да ги каталогизираме, ще знаем кое какво е, но засега всичко изглежда ново. Така че не знаем.
— Значи някои от гущерите може да са дело на протомолекулата? — попита Еймъс.
— Да. Може би. Още не знаем. Има и друго. Изглежда, местният биом започва да открива начини да прониква в нас. Да използва нашите ресурси. Тъй като така и не се оборудвахме с изолиращ купол, нашата микрофауна се разпространява наоколо и се смесва с местната екосфера. С други думи, ние заразяваме всичко наоколо и всичко наоколо заразява нас.
Говореше прекалено бързо. Не ѝ харесваше, че го прави. Когато — ако — се върне на Земята, ще трябва да изкара курс по общуване. Нещо, което да ѝ попречи да бърбори като търкаляща се по стълбите консерва.
— И всичко това непрестанно се ускорява — продължи тя. — Може да е реакция спрямо нашата поява или да се дължи на нещо, което правим. А може и да не е така. Зная, че имаме проблем с политиката и с отношенията помежду ни, и наистина съжалявам. — В очите ѝ блеснаха сълзи. Божичко? Какво става с нея? Сякаш е на дванайсет. — Но трябва да погледнем към това, което се случва, защото наистина е много опасно и става сега. Рано или късно ще достигне някаква повратна точка и тогава ще се случи нещо наистина много лошо.
Изведнъж до нея се появи Холдън, със спокойния си поглед и успокояващия глас. Тя избърса сълзите си и се зачуди дали не е прихванала някой от вирусите на Джейсън и дали скоро няма да започне да ослепява.
— Здравей — рече Холдън. — Добре ли си?
— Ами да — отвърна тя. — Добре съм. Съжалявам.
— Всичко е наред — успокои я той. — Спомена нещо за опасност?
Тя кимна.
— Е, добре — въздъхна той. — Как ще изглежда тя?
— Не зная — отвърна Елви. — Не искам да зная. Докато не се случи.
28.
Басиа
Басиа се носеше над света.
На седемнайсет хиляди километра под него Ил се въртеше с главозамайваща скорост. Алекс му бе казал, че „Росинант“ има орбитален период, по-малък от два часа, но Басиа не можеше да го усети. Увиснал в микрогравитацията вън от кораба, той се вслушваше във вътрешното си ухо, според което беше почти неподвижен. Вместо него се въртеше вселената, твърде бързо, като играчка на великанско дете. На всеки час, местейки се от светлина към мрак и после след час отново, слънцето изгряваше зад Ил, завърташе се и се скриваше за кратко. Басиа бе прекарал навън достатъчно време, за да наблюдава три подобни смени, това бе центърът на неговия космос.