(Възможно ли е да разказвам неща като току-що разказаните и въпреки това да съм щастлив? Да, възможно е. Както съм безрадостен и невесел до мозъка на костите, вдъхновението ми, изглежда, е непробиваемо. И това ми напомня само за един-единствен човек от онези, които съм познавал в живота си.) Не можете да си представите какви големи, ръцепотриващи планове имах за следващите страници. Но тяхното предназначение сякаш е било да красят дъното на кошчето ми за отпадъци. Възнамерявах да освежа тези два последни среднощни пасажа с две слънчеви остроумия, с чифт от онези главозамайващи номера, които толкова често карат моите колеги разказвачи да позеленяват от завист или от повръщане. Имах намерение точно тук да обясня на читателя, че ако някои млади хора пожелаят да се видят с мен, за да поговорим за живота или смъртта на Сиймор, от такава среща, уви, нищо няма да излезе, тъй като аз страдам от особена болест. Смятах да отбележа само мимоходом — защото един ден, надявам се, ще развия тази тема надълго и нашироко, — че като деца близо седем години нашата работа със Сиймор беше да отговаряме на въпроси в една забавно-състезателна радиопрограма и откакто прекратихме участието си в програмата, попита ли ме някой дори само колко е часът, изпадам в доста неестествено състояние. Възнамерявах още да разкрия, че след дванайсетина години като преподавател в колеж, сега, в 1959, често страдам от пристъпи на болестта на Глас, както ласкателно я наричат колегите ми от колежа, или казано на разбираем език — от патологични спазми в лумбалната и долната коремна област, които карат „свободния от наряд“ преподавател да бяга презглава към отсрещния тротоар или да се свира под масата, щом види да се задава някой под четиридесет години. Обаче нито една от тези две духовитости няма да свърши работа тук. Вярно, и двете съдържат известно количество превратна истина, но то е съвсем недостатъчно. Защото междувременно точно в този миг ме осени страшната и необорима истина, че аз жадувам да говоря, жадувам да ме питат и разпитват за покойника. И сега ми идва наум, че независимо от многото мои мотиви — надявам се, недотам низки, — в мен се е загнездила обичайната за оцелелия суетна мисъл, че той е единствената жива душа, която отблизо познава покойния. О, нека идват — неопитни и ентусиасти, изследователи и любопитни, знайни, незнайни и всезнайковци! Нека пристигат с автобуси и парашути, с фотоапарати в ръка. Главата ми гъмжи от изискани приветствени речи. Едната ръка вече посяга към праха за миене, а другата — към мръсния чаен сервиз. Зачервените очи се мъчат да се избистрят. Гостоприемната червена пътека е постлана.