А сега един твърде деликатен въпрос. Малко ръбат несъмнено, но деликатен, твърде деликатен.
Като се има предвид, че този въпрос може да не се разгърне по-нататък в желателни или големи подробности, по-добре е читателят да знае още отсега и по възможност да не го забравя до края, че всички деца в нашето семейство произхождат от изумително дълга и пъстра двойна родова линия на професионални артисти. Генетично казано или измърморено, повечето от нас пеят, танцуват и (нима се съмнявате?) разказват Смешни вицове. Но особено важно е според мен да се запомни — и Сиймор помнеше това дори като дете, — че в нашия род има широк асортимент от циркови артисти и, тъй да се каже, циркови сподвижници. Следва безспорно сочен пример: един от моите (и на Сиймор) прадядовци, полски евреин, е бил доста прочут клоун на име Зозо, който имал неудържимо влечение — предполага се, до края на живота си — да скача от шеметни височини във вода до колене. Друг от нашите прадядовци, ирландец на име Макмаон (когото майка ми, за нейна чест, нито веднъж не се поблазни да нарече „миличкия“), е бил самодеец, който нареждал на ливадата две октави празни бутилки от уиски и щом се струпали хора, танцувал доста мелодично по бутилките — така поне са ни разказвали. (Значи в родословното ни дърво освен всичко друго, има и откачени, повярвайте ми.) Самите наши родители Лес и Беси Глас изпълняваха — великолепно според нас — доста обикновени песни и танци във водевилни театри и музикхолове и почти достигнаха върха в Австралия (където ние със Сиймор прекарахме общо около две години от най-ранното си детство), а след това у нас, в Америка, бяха нещо много повече от мимолетни знаменитости в „Пантаджис“ и „Орфеум“. По мнението на мнозина те биха могли да играят доста по-дълго, отколкото играха. Но Беси си е правила свои сметки. Освен нейната дарба да предвижда капризите на съдбата, има и нещо друго: още в 1925 водевилните театри с по две представления на ден са вече на изчезване, а Беси и като майка, и като артистка храни много силни предубеждения против новите големи, бързо размножаващи се театри, съчетаващи кино и водевил, с по четири представления на ден, и което е още по-важно — още от детството, когато сестричката й близначка умира в Дъблин от недохранване. Сигурността във всички свои форми привлича неотразимо Беси. Във всеки случай през пролетта на 1925 след еди-кое си представление в Бруклин, с пет деца, легнали от рубеола в мизерните три и половина стаи в стария хотел „Аламак“ в Манхатън, и с мисълта, че пак е бременна (грешка, оказва се; най-малките в семейството, Франи и Зуи, се раждат съответно едва в 1930 и в 1935) Беси най-неочаквано се обръща за помощ към някакъв изключително почтен „влиятелен“ поклонник и баща ми поема работата, която години и години наред, без страх, че някой в къщата може да му противоречи, нарича министрация на рекламната радиостанция. Така официално се слага край на представленията на Галахър и Глас. Главното, което се мъча да сторя сега, е да намеря най-категоричния начин да заявя, че това странно театрално-цирково наследство беше почти вездесъща, знаменателна реалност в живота на всичките седем деца в нашето семейство. Двамата най-малки, както вече споменах, са професионални артисти. Но е трудно да се тегли рязка разграничителна линия. По-голямата от двете ми сестри, както личи по всичко, е добре уредила живота си жена, майка на три деца, съсобственица на две коли със солиден гараж, но в мигове на върховна радост тя е в състояние да танцува едва ли не до припадък. Виждал съм я, за мой ужас, да играе почти професионално степ с петдневното си бебе в ръце. По-малкият ми брат Уолт, който загина след войната при една катастрофа в Япония (и за когото смятам да говоря колкото е възможно по-малко, за да не се проточи тази история), също беше танцьор и играеше може би не толкова спонтанно, но много по-професионално от сестра ми Бу Бу. Неговият близнак — брат ни Уейкър, нашият монах, нашият запрян картузианец, като юноша беше канонизиран тайно под името У. К. Фийлдс и в този си вдъхновен и необуздан, но, кажи-речи, свят образ покрай много други занимания тренираше с часове жонгльорство с кутии от пури и стана изумителен майстор в този номер. (В семейството се говори, че го затворили в манастира — сиреч освободили го от задълженията му на мирски свещеник в Астория — за да го спасят от неудържимото изкушение да дава нафората на енориашите си, като я хвърля в устата им от две-три крачки, и то гърбом.) Колкото до мен — със Сиймор предпочитам да се заема накрая, — от само себе си се разбира, че и аз горе-долу умея да танцувам. Но го правя само при настояване. Освен това мога да спомена, че нерядко имам чувството, че прадядо ми Зозо ме наблюдава, макар и не постоянно; имам чувството, че по някакъв тайнствен начин той взема мерки да не се спъвам в невидимите си торбести клоунски гащи, когато се разхождам из гората или влизам в клас, а има и грижата мекият ми нос да сочи сегиз-тогиз на изток, когато пиша на машината.