Сиймор, — най-сетне дойде и неговият ред — живя, а и умря, повлиян от тази родова биография точно толкова, колкото и всички останали братя и сестри. Вече споменах, че макар стихотворенията му да са строго индивидуални, макар да разкриват напълно природата му, той е писал всяко от тях, без да отрони трошица от собственото си житие — дори когато е бил възседнат от Музата на абсолютната радост. Това, макар може би да не е по вкуса на всеки, е според мен един висококултурен водевил — традиционното първо действие, човек, балансиращ с думи, чувства и златоглас корнет на брадата, вместо с обичайните атрибути — елегантен бастун, хром-никелова масичка и чаша за шампанско, пълна с вода. Но трябва да ви кажа нещо много по-съществено и многозначително от това. Откога го чаках. В Бризбън през 1922, когато Сиймор беше на пет, а аз на три години, Лес и Беси играха две седмици с Джо Джаксън — страшния Джо Джаксън с никелираното цирково колело, дето блестеше чак до последния ред на театъра. Години по-късно, малко след избухването на Втората световна война, тъкмо когато със Сиймор се бяхме нанесли в отделно апартаментче в Ню Йорк, баща ни — Лес, както ще го наричам занапред, се отби една вечер при нас, връщайки се от игра на карти. Видът му издаваше, че целия следобед му се бяха падали много лоши карти. Влезе, твърдо решен отнапред да не сваля палтото си. Седна. Намръщи се на подредбата. Обърна ръката ми да провери дали пръстите не са пожълтели, после попита Сиймор по колко цигари пуши на ден. След това му се стори, че в чашата му имало муха. Накрая, когато разговорът съвсем се запъна, скочи изведнъж и отиде да погледне една снимка — той с Беси, — която току-що бяхме заболи на стената. Гледа я навъсен цяла минута или повече, после се обърна с рязкост, която не би учудила никого в семейството, и попита Сиймор дали си спомня как Джо Джаксън си е играл с него, как го е возил по сцената на кормилото на колелото. Със синя риза, сиви дочени панталони, подпетени мокасини, запалена цигара и порязана от самобръсначката буза, Сиймор седеше в старото плюшено кресло в дъното на стаята. Той отговори сериозно и незабавно, по онзи особен начин, по който винаги отговаряше на въпросите на Лес — сякаш това са въпроси, които той цял живот е чакал да му бъдат зададени. Струва ми се, каза, че никога не съм слизал от вълшебното колело на Джо Джаксън. Освен че трогна баща ми до сълзи, този отговор беше в хиляди отношения верен, верен, верен.
Между предишния пасаж и този изминаха, изнизаха се малко повече от два и половина месеца. Издавам с неудоволствие този кратък бюлетин, защото той ме връща към момент, в който сякаш съм се готвел да доверя, че винаги използвам стол, когато работя, че в часовете за съчинения пия над трийсет кафета, а в свободното време майсторя сам всичките си мебели; с една реч — тон на литератор, който на драго сърце обсъжда работните си навици, любимите си занимания и публикуемите си човешки слабости с интервюиращия от неделната литературна притурка на вестника. Всъщност нямам никакво намерение да обсъждам тук чак толкова интимни неща. (Дори следя себе си съвсем изкъсо. Защото ми се струва, че тъкмо сега това съчинение е най-непосредствено застрашено от опасността да премине към фамилиарност, граничеща с бельото.) Голямото закъснение между двата пасажа, за което съобщих, се дължи на това, че девет седмици лежах на легло с остър хепатит. (Нали виждате какво имам предвид, като казвам „бельо“? Впрочем последните мои думи са взети почти направо от една популярна бурлеска. Втори комедиант: „Тоя хепатит ме държа в леглото девет седмици.“ Първи комедиант: „Дотам ли стигна, куче, да спиш и с мъже?“ Ако такива смешки са гаранция, че съм оздравял, по-добре да се връщам незабавно в Долината на болните.) Когато сега доверя — което е задължително, — че близо от една седмица съм на крак с отново поруменели бузи, чудя се дали читателят няма да изтълкува погрешно моята доверчивост — и то главно по два начина. Първо, дали няма да си помисли, че това е лек упрек към него, задето не е напълнил стаята ми с камелии. (Всеки ще разбере, предполагам с облекчение, че с всяка изминала секунда чувството ми за хумор изтича неудържимо.) И второ, дали въз основа на този болничен лист читателят няма да реши, че моето лично щастие, което така внимателно му натрапвам от самото начало на това съчинение, не е никакво щастие, ами просто болнавост. Тази втора възможност най-много ме тревожи. Не може да се отрече, че бях щастлив да работя върху това Запознаване. По свой начин, ще го нарека гръбен, бях неизказано щастлив и по време на боледуването. И имам щастието да заявя, че в този миг съм безумно щастлив. Но това не значи да отричам (боя се, че стигнах до истинската причина, която ме накара да измайсторя тази витринка за моето нещастно черно дробче)… повтарям, но това не значи да отричам, че болестта ми нанесе едничко, но страшно поражение. От дън душа мразя драматичните абзаци, но мисля, че тук наистина се нуждая от нов ред.