Косата му налита в бръснарницата. Сега е утре вечер и аз седя тук облечен, не ще и дума, в смокинг. Косата му налита в бръснарницата. Господи, боже мой, с това ли започвам? Няма ли лека-полека да се сложи ред в тая къща? Възможно е. Не го вярвам, но е възможно. Ако настоявам за съчетание от селективност и широка обрисовка, тогава съм аут още преди да съм започнал. Не мога да подбирам, не мога да се пазаря с този човек. Допускам, че подходът към някои неща ще бъде крайно чувствителен, но нека поне веднъж в живота си не гледам под лупа всяко изречение, иначе съм загубен. Косата му, която налита в бръснарницата, е първата абсолютно натрапваща се в съзнанието ми мисъл. Ходехме да се подстригваме обикновено през едно радиопредаване, тоест веднъж на две седмици. Това ставаше веднага след училище. Бръснарницата се намираше на 108-а улица и Бродуей, сгушена свенливо (стига де) между китайския ресторант и деликатесния магазин. Ако бяхме забравили да си изядем закуската или — по-вероятно — бяхме я „изгубили“ някъде, купувахме си за петнайсетина цента нарязан салам и малко туршийка с копър и ги ядяхме на столовете в бръснарницата — преди да се разхвърчат коси. Бръснарите се казваха Марио и Виктор. Сигурно са починали — толкова години минаха — от прекомерна употреба на чесън, която отвежда в гроба всички нюйоркски бръснари. (Хайде! Изрежи това. Унищожи го още в зародиш.) Сядахме на съседни столове и когато Марио свършеше с мен и се готвеше да свали и да изтръска кърпата, винаги се оказваше, че по мене има много повече коса от Сийморовата, отколкото от моята. Много малко неща в живота ми — преди или след този период — са ме дразнили повече от това. Само веднъж не се сдържах, което беше колосална грешка от моя страна. Със сърдит глас изтърсих, че неговата „глупава коса“ все налита на мен. Още в същия миг съжалих, но камъкът беше хвърлен вече. Той нищо не каза, но това веднага започна да го тревожи. Вървяхме смълчани към къщи и нещата отиваха от зле към по-зле; той явно се мъчеше да измисли как да забрани на косата си да налита на брат му в бръснарницата. Разстоянието от Бродуей до нашия блок ми се стори страшно. Никой в семейството ни не можеше да протревожи това разстояние тъй, както Сиймор можеше, стига да имаше подходящ материал за това.
Достатъчно за тази вечер. Изтощих се.
Само едно нещо още. Какво искам аз (курсивът навсякъде мой) от едно физическо описание на Сиймор? Каква работа искам да ми свърши то? Да, искам да го пратя в някое списание; искам да го публикувам. Но не е това — аз винаги съм искал да публикувам. По-важното, изглежда, е начинът, по който ще стигне до списанието. Да, това е важното. Мисля, че знам. Дори много добре знам, че знам. Искам да го изпратя, без да прибягвам до марки и канцеларски плик. Ако е истински портрет, нищо по-лесно от това да му купя билет за влака, да му сложа един сандвич и термос кафе или чай и толкоз. Останалите пътници във вагона трябва да се поотдръпнат от него, все едно че е малко пиян. О, щастлива мисъл! Нека той излезе от тази игра пиян. Но какво значи пиян? Пиян като близък човек, който след като е спечелил крайно тежка игра на тенис, цъфва, ухилен до уши, на прага и те пита: Видя ли как му забих последната? Да. Oui.
Друга вечер. Това ще се чете, не забравяй. Кажи на читателя къде се намираш. И се дръж любезно — да не загазиш. О, да, разбира се. Намирам се в оранжерията, току-що позвъних за бутилката портвайн и тя ще бъде донесена всеки момент от стария семеен прислужник — една изключително интелигентна тлъста, зализана мишка, която изяжда всичко в къщата освен изпитните работи.
Връщам се към косата на Сиймор, тъй като вече я сложих на страницата. Преди да почне да пада на шепи, на шепи — около деветнайсетата му годишнина, — тя беше много къдрава. Почти ситно къдрава, ама не съвсем. Ако беше така, щях да го кажа направо. Тази коса просто молеше да я скубят и наистина я скубеха; малките в семейството автоматично посягаха към нея, дори по-често, отколкото към носа, който, бога ми, също беше забележителен. Но за него по-късно. Сиймор беше много космат човек, младеж, юноша. Останалите дечурлига в семейството — особено момчетата, но не само те, — сюрията предпубертетчета, дето все щъкаха из къщата, изпадаха в захлас при вида на китките му. На единайсетгодишна възраст брат ми Уолт имаше навика да се вторачва в китките на Сиймор и да го кара да си свали пуловера. „Хей, Сиймор, свали си пуловера. Свали го де. Не ти ли е топло?“ А Сиймор му отговаряше със слънчева усмивка. Той обичаше тези грубовати шеги на по-малките. И аз ги обичах, само че от време на време. А той винаги. Той цъфтеше, избуяваше върху почвата на всички нетактични и необмислени забележки, отправяни му от по-малките. Сега, когато сегиз-тогиз дочуя не дотам приятни вести за подвизите на по-малките ми братя и сестри, неизбежно си спомням каква огромна радост доставяха те на Сиймор. Помня как веднъж четиригодишната Франи, седнала в скута му, възкликна с безмерно възхищение: „Сиймор, зъбките ти са толкова хубави, толкова жълти!“ Той щеше да падне от удоволствие. „Чу ли я какво каза?“