Едно от нещата, които казах по-горе, ме кара да се замисля. Защо аз само от време на време обичах тези шеги на по-малките? Несъмнено защото съдържаха понякога злобица, когато биваха насочени към мен. Много е възможно да съм я заслужавал. Но, питам се, какво знае читателят за многочислените семейства? И което е по-важното, ще изтърпи ли не друг, а аз да му обясня този въпрос? Мога да кажа поне следното: ако си по-голям брат в многочислено семейство (в което разликата между Сиймор и Франи е горе-долу осемнайсет години) и сам си поел или някой е имал непредпазливостта да ти възложи ролята на наставник и опекун, почти невъзможно е да не се превърнеш и в надзирател. Но дори надзирателите се произвеждат в различни форми, размери и цветове. Така например, когато Сиймор кажеше на близнаците, на Зуи или Франи или дори на мадам Бу Бу (която е само две години по-малка от мен) да си събуват галошите, преди да влязат в апартамента, всеки от тях възприемаше думите му така: не се ли събуете, ще оставите стъпки по пода и после Беси ще трябва да се трепе с парцала. А когато аз им кажех да си събуят галошите, те го приемаха като обида: който не се събува е палачор. Оттук произтичаше и разликата в начина, по който те се шегуваха с него и с мен. За съжаление това признание не може да не прозвучи подозрително откровено и предразполагащо. Какво да сторя в такъв случай? Трябва ли да спирам цялата работа всеки път, когато в гласа ми се прокрадва откровеност? Мога ли да очаквам от читателя да знае, че не бих се подценявал — в случая, не бих подчертавал лошите си ръководителски качества, — ако не изпитвах увереност, че в къщата не бяха съвсем безразлични към мен? Ще помогне ли, ако повторя на каква възраст съм сега, когато пиша това? Четиридесетгодишен мъж с прошарена коса и поомекнал задник, с прилично коремче и съответно прилични изгледи, че няма да зафуча сребърната си лъжичка на пода, ако тази година не успея да вляза в баскетболния отбор или ако не ме приемат в офицерската школа, защото не умея да отдавам чест. На всичко отгоре едва ли има писмена изповед, която да не понамирисва, да не издава гордостта на писателя от това, че се е отказал от гордостта си. Изповядва ли се някой публично, номерът е да се вслушваш в онова, което той не изповядва. В някакъв период от живота си (за съжаление обикновено успешен) човек може най-неочаквано да реши, че е по силите му да си признае как е взел с измама последните си изпити в колежа, а не е изключено и да разкрие, че между двайсет и втората и двайсет и четвъртата си година е бил импотентен, ала тези сами по себе си смели признания не са гаранция, че ще разберем дали веднъж не се е случило да грабне любимия си хамстер и да му стъпче главата. Съжалявам, че се разпростирам по този въпрос, но мисля, че имам законно основание да се тревожа. Пиша за единствения от всички мои близки и познати, който според моите виждания беше наистина голям, за единствения човек с подобни измерения, който нито за миг не ме е карал да го подозирам, че е пазил на скрито цял гардероб немирни, досадни малки суетности. За мен е ужасно, дори чудовищно, че се налага да се питам дали понякога не го измествам в това писание. Дано ми простите, че ще ви го кажа, но не всички читатели са опитни читатели. (Когато Сиймор беше на двайсет и една, почти пълноправен професор по английски, и беше преподавал вече две години, веднъж го попитах притеснява ли го нещо в преподавателската работа. Той отговори, че едва ли нещо го притеснява, но има едно, което го плаши: изписаните с молив бележки по полетата на книгите от колежанската библиотека.) Ей-сега свършвам с това. Повтарям, не всички читатели са опитни читатели; за мене се казва — критиците всичко казват и най-напред лошото, — че на пръв поглед имам много качества като писател. От все сърце се боя, че има читатели, които ще намерят известно очарование в това, че съм доживял до четирийсет; тоест, за разлика от някои други в тази книга, не съм бил толкова „себичен“, че да извърша самоубийство и да потопя в скръб цялото любящо семейство. (Казах, че свършвам с това, но очевидно, няма да свърша. Не защото не държа желязнотвърдо на думата си, а защото за да завърша, както му е редът, ще трябва да се докосна — боже мой, да се докосна — до подробности от неговото самоубийство, а при скоростта, с която се движа, няма да мога да сторя това поне още няколко години.)