В едно-две поддаващи, се на описание отношения очите му приличаха на моите и на очите на Лес и Бу Бу, защото (а) цветът на очите на тези типове може да бъде определен скромно като много тъмна супа от волска опашка или като еврейско тъжнокафяво, и (б) защото всички ние имахме кръгове под очите, а в два случая — направо торби. С това обаче се изчерпват всички интрасемейни сравнения. Може би ще бъде малко некавалерско спрямо дамите от групата, но ако трябва да се гласува за най-хубавите очи в семейството, ще дам гласа си за Сиймор и Зуи. Въпреки че техните очи бяха съвсем различни, и не само по цвят. Преди няколко години публикувах един изключително досаден, запомнящ се, неприятно спорен и напълно безуспешен разказ за даровито момченце, което пътува с презокеански параход, и някъде в този разказ имаше подробно описание на очите на момчето. По едно щастливо съвпадение разполагам със същия разказ, който в момента е забоден с вкус на ревера, на банския ми халат. Цитирам: „Очите му, светлокафяви на цвят и не много големи, леко бягаха — лявото повече от дясното. Но не бягаха дотам, че да изглежда кривоглед или да се забелязва това от пръв поглед. Бягаха точно толкова, колкото да се отбележи този факт, и то само с уговорката, че човек би трябвало много дълго и сериозно да се замисли, преди да си каже, че повече биха му харесали, ако бяха по-прави, по-дълбоки, по-кафяви или по-раздалечени.“ (Дали да не спра за секунда, че да си поемем дъх?) Истината е (не се шегувам), че това изобщо не са очите на Сиймор. Неговите очи бяха тъмни, много големи и съразмерно разположени, да не говорим, че в тях нямаше и помен от кривогледство. Въпреки това най-малко двама от членовете на нашето семейство бяха убедени и го казваха, че с това описание съм се бил домогвал до очите на Сиймор; и дори намираха, че в известен смисъл съм се справил нелошо. В действителност над неговите очи се спускаше свръхефирен воал и се получаваше нещо като тук съм, няма ме — само дето нямаше никакъв воал и точно там е цялата мъчнотия. Друг един палав писател — Шопенхауер, се опитва в една от веселяшките си творби да опише подобни очи и забърква каша, която, драго ми е да го отбележа, по нищо не се различава от моята.
Така. Сега носът. Самоуспокоявам се, че няма много да боли.
Ако по което и да е време между 1919 и 1948 влезехте в някоя претъпкана стая, в която сме се случили ние със Сиймор, бихте познали може би само по едно — но със стопроцентова сигурност, — че сме братя. Носовете… е, и брадите, в смисъл предната част на долната челюст. Но брадите мога да прескоча лесно, като кажа, че у нас въпросната част почти липсваше. Носове обаче имахме, и то какви, а бяха и почти тъждествени: два големи, месести, провиснали израстъка, които нямаха нищо общо с нито един друг нос в рода с яркото изключение на носа на милия ни прадядо Зозо, който нос така стърчеше от една стара дагеротипия, че бая ме плашеше като малък. (И представете си, Сиймор, който никога не си правеше, тъй да, се каже, анатомични шеги, веднъж доста ме изненада, питайки се дали нашите носове — неговият, моят и на прадядо ни Зозо — не поставят същата дилема, каквато поставят някои бради, с други думи, къде ги слагаме като спим — над завивката или под нея.) Има опасност обаче всичко това да прозвучи твърде високомерно. Ето защо искам да заявя ясно — дори нахално, ако е нужно, — че те нямат нищо общо с романтичния израстък на Сирано. (А това, както и да го вземете, е опасна тема в този смел нов психоаналитичен свят, в който, кажи-речи, всеки знае кое е по-важно — носът на Сирано или неговите остроумици, и в който е организиран широк международен клиничен заговор с цел да се запушат устата на всички големоноси, които безспорно са мълчаливи душици.) Мисля, че единствената разлика, която заслужава да се отбележи в дългите и широки рамки на нашите два носа, е забележителната извивка надясно в средната част на Сийморовия нос — една допълнителна асиметричност. Сиймор винаги подозираше, че тъкмо тя бе причината моят нос да изглежда патрициански в сравнение с неговия. Той се сдоби с асиметрията, когато някой заплес от семейството тренираше удари с бейзболната бухалка в хола на стария ни апартамент на Ривърсайд Драйв. Носът му си остана тъй след злополуката.
Ура. Свърших с носа. Лягам си.
Още не смея да погледна какво съм написал досега. Тази вечер усилено ме преследва старият професионален страх да не би да се превърна в изхабена машинописна лента, когато удари полунощ. Но ме успокоява мисълта, че не представям портрета на шейха на Арабия. Това, надявам се, е почтено и правилно. Същевременно моята несръчност и, да кажем, пристрастност, не бива да заблуждават никого и да го карат да мисли, че Сиймор е бил, според обичайната досадна терминология Привлекателен Грозен Мъж. (Това във всички случаи е крайно съмнителен етикет, използван обикновено от някои жени, реални или измислени, за да оправдаят безподобното си влечение към нечувано сладкодумни демони или понякога към зле възпитани баровци.) Ако е нужно да набивам тази тема — а аз вече я набивам, — трябва да кажа, че ние, макар и с известни разлики, бяхме две очевадно „грозновати“ деца. Господи, колко грозни бяхме. Ще ми се да отбележа, че външността ни „се подобри чувствително“, когато възмъжахме и лицата ни се „напълниха“, но наред с това държа да потвърдя и препотвърдя, че в детските и юношеските ни години много съвсем разумни хора се стряскаха и изпитваха болка, като ни видеха. Говоря, разбира се, за зрели хора, а не за тогавашните ни връстници. Повечето деца трудно изпитват болка — поне този вид болка. И освен това не са особено великодушни. Често пъти на детски празници се случваше някоя показно либерална майка да предложи да играем на поща; мога да свидетелствам, че двете най-големи деца на семейство Глас никога не получаваха писма — освен ако ролята на пощальон не се паднеше на едно момиченце, на което викахме Шарлот Капот и което, между нас казано, беше малко шантаво. Питате дали това пренебрежение ни е тревожело, така ли? Дали ни е причинявало болка? Премисли внимателно сега, писателю. Моят бавен, добре обмислен отговор е: почти никога. Ако става дума лично за мен, мога да дам три обяснения за това. Първо, ако не се броят два интервала на колебание, аз през цялото си детство вярвах — благодарение главно на Сиймор, но не само на него, — че съм нечувано очарователно и много способно момче, а пък ако някой мисли другояче, това никак не ме засяга, то си е за негова сметка. Второ (съмнявам се дали ще изтърпите), още преди да стана на пет години бях изпълнен с розова увереност, че когато порасна, ще стана суперписател. И трето, с незначителни отклонения, и то неискрени, винаги се радвах и гордеех, че по външност малко или много приличам на Сиймор. Колкото до него, нещата, както обикновено, стояха различно. Смешният му вид ту много го тревожеше, ту изобщо не го тревожеше. В първия случай се тревожеше не за себе си, а за други и във връзка с това сега се сещам за нашата сестра Бу Бу. Сиймор беше луд за нея. Това не е кой знае какво, защото той беше луд за всекиго от семейството и за много хора извън него. Както всички млади момичета, Бу Бу премина през един период — за щастие възхитително кратък, — когато припадаше и умираше поне два пъти на ден заради гафове и грешки на по-възрастните. В разгара на този период любимата й учителка по история беше влязла в час с петънце от торта на бузата си, което бе достатъчна причина Бу Бу да припадне на чина си. Много често обаче тя се прибираше вкъщи в такова състояние по други, не дотам дребни причини и именно тогава Сиймор сериозно се безпокоеше и тревожеше. Той особено се тревожеше за нея, когато, да речем, имахме гости и някой от тях пристъпеше към нас (към него и мен), за да ни каже: тази вечер сте много хубавички.