Има толкова много неща, които не са за подценяване. Ръцете му например бяха много хубави. Колебая се да кажа красиви, защото никак не ми се ще да стигна до отвратителното съчетание „красиви ръце“. Дланите му бяха широки, мускулът между палеца и показалеца — неочаквано развит, „силен“ (не, се безпокойте, кавичките са ненужни), а пръстите му — по-дълги и по-тънки дори от Бесините; за средния му пръст сякаш беше нужен шивашки метър, за да се измери.
Мисля си за този последен пасаж. По-точно, за възхищението, с което той е пропит. И се питам до каква степен ми е позволено да се възхищавам от ръцете на брат ми, без това да предизвика съмнения у модните психоаналитици. В юношеските ми години липсата у мен на противоестествено полово влечение (с едно-две дребни изключения не по моя воля) често биваше предмет на клюки в учебните групи. Това ме кара да си спомня сега, може би малко по-живо, отколкото е нужно, че в една от своите пресолени и, не се съмнявам, подсказани й шеги Софя Толстая обвинява в хомосексуални наклонности бащата на своите тринайсет деца, застарелия мъж, който я е „безпокоил“ всяка вечер през целия им брачен живот. Общо взето, Софя Толстая е била според мен забележително неинтелигентна жена, а освен това моите атоми са така повредени, самото ми устройство е такова, че не съм склонен да вярвам, че крушката винаги си има опашка. От друга страна обаче, съм твърдо убеден, че всеки истински писател, дори бъдещият, е зареден с огромно количество мъжки и женски хормони. И ако той се присмива на писатели с невидими фусти, то е все едно че работи против себе си. Няма да говоря повече по този въпрос. За такъв вид доверчивост мога да бъда лесно и обилно обруган.
Не му е мястото тук да обсъждам гласа на Сиймор, неговия невероятен гласограмофон. Преди всичко нямам достатъчно простор да се разгърна. Засега ще кажа само с моя отблъскващ загадъчен глас, че неговият глас беше най-хубавият напълно несъвършен музикален инструмент, който можех да слушам с часове. Повтарям обаче, че предпочитам да отложа пълното описание на този инструмент.
Кожата му беше тъмна или поне с цвят, който клонеше към другия, безопасния край на жълтата тоналност, и необикновено чиста. Той изкара целия пубертет без нито една пъпчица и това хем ме озадачаваше, хем страшно ме дразнеше, защото с него ядяхме еднакво количество продавани на колички боклуци — или както майка ни се изразяваше, нехигиенична храна, приготвяна от мръсни хора, които дори не си мият ръцете — и пиехме еднакъв брой бутилки сода, а освен това той се миеше не по-често от мен. Ако трябва да кажа истината, миеше се много по-малко от мен. Защото беше толкова зает да следи дали другите — особено близнаците — се къпят редовно, че много често пропущаше собствения си ред. Това ме връща към не твърде удобната бръснарска тема. Един ден, когато отивахме да се подстрижем, той изведнъж се спря насред Амстердам Авеню и докато от двете ни страни фучеха леки коли и камиони, попита ме ще имам ли нещо против да се подстрижа без него. Придърпах го към тротоара (ех, защо не получавах по един петак всеки път, когато правех това) и му казах, че ще имам против. Беше му хрумнало, че вратът му не е чист. И искаше да спести на бръснаря Виктор неудобството да гледа мръсния му врат. А той наистина бе мръсен. Това не беше нито първия, нито последния случай, когато Сиймор пъхаше пръст под яката на ризата и ме караше да погледна. Тази зона обикновено се контролираше добре, както и би трябвало да бъде, но останеше ли без контрол — ужас.
Сега вече наистина трябва да си лягам. С пукването на зората Доайенът на девиците — много сладък човек — стигна до безвъздушно пространство.
Тук някъде трябва да влезе отвратителната тема за облеклото. Какво чудесно удобство би било за писателите, ако можеха да описват дрехите на героите си парче по парче, гънка по гънка. Какво ни пречи ли? Отчасти вероятността или да оставим на сухо читателя, когото изобщо не познаваме, или у нас да останат съмнения спрямо него: на сухо, когато не ни се вярва той да знае за хората и нравите толкова много, колкото ние знаем, и със съмнения, когато ни се струва, че той не е зареден с онези дребни, но не маловажни факти и данни, с които сме заредени ние. Така например, когато прелиствам при педикюриста списание „Пикабу“ и попадна на снимката на някоя многообещаваща американска личност — кинозвезда, политик или новоназначен президент на колеж — и тази личност е снимана в домашна обстановка с английска ловджийска куртка на гърба си, зайчар в нозете и картина от Пикасо на стената, трябва да ви кажа, че се отнасям със симпатии към кучето и съвсем културно към Пикасо, но ставам нетърпим, ако се наложи да правя изводи за английската куртка на гърба на известна американска фигура. И ако тази фигура не ми е станала противна още от пръв поглед, куртката казва решителната си дума. Тя винаги ме кара да мисля, че кръгозорът на въпросната личност се разширява с такава скорост, че на човек може да му се повдигне.