Но да минем нататък. Като по-големи момчета ние със Сиймор се обличахме ужасно — всеки по своему, разбира се. Малко е странно (наистина малко), че се обличхме толкова зле, защото като малки ни обличаха безпроблемно и незабележително. В началото на кариерата ни като наемни радиоизпълнители Беси ни купуваше дрехи от „Де Пина“ на Пето авеню. Само един бог знае как беше изнамерила този улегнал и достопочтен магазин. Брат ни Уолт, който беше много елегантен младеж, смяташе, че Беси е попитала първия срещнат полицай. Това предположение може би не е далеч от истината, защото когато бяхме малки, нашата Беси обикновено се допитваше по най-чепатите си проблеми до нюйоркското превъплъщение на друидите — регулировчика ирландец. Готов съм да допусна, че пословичният късмет на ирландците има нещо общо с откриването на „Де Пина“ от Беси. Но сигурно не само той. Майка ми например (това няма пряка връзка с предишното, но е хубаво) никога не е била книголюбител — в каквото и измерение да вземем тази дума. Въпреки това виждал съм я да влиза в една от най-изисканите книжарници на Пето авеню, за да купи подарък за рождения ден на един от братовчедите ми, и да излиза, да се появява с илюстрирано от Кай Нилсен издание на „На изток от слънцето, на запад от луната“; и който я познаваше, щеше да бъде сигурен, че тя се е държала с тичащите напред-назад продавачи възпитано, но малко отвисоко, като познавач. Но да се върна към въпроса как изглеждахме като младежи. Започнахме да си купуваме сами дрехите — независимо от Беси и независимо един от друг, — през първите години на второто си десетилетие. Като по-голям от мен, Сиймор се отдели първи, но когато и на мен ми дойде времето, успях да наваксам загубеното. Помня как едва навършил тринайсет години зарязах Пето авеню и се ориентирах към Бродуей — по-специално към един магазин, чиито сили бяха едва ли не вражески, но поне разбираха кога имат работа с роден познавач. През 1933, последната ни година в радиото, аз се явявах на вечерните предавания със светлосив двуреден костюм, богат на вата в раменете, среднощносиня риза с модерна холивудска яка и с по-чистата от двете еднакви минзухареножълти памучни вратовръзки, които пазех за официални случаи. Откровено казано, оттогава ми остана изисканият вкус към облеклото. (Мисля, че пишещият човек никога не може да се отърве напълно от старите си минзухареножълти вратовръзки. Рано или късно те цъфват в прозата му и той е безсилен да ги спре.) Сиймор, от своя страна, си избираше фантастично порядъчни дрехи. Но най-интересното е, че каквото и да купеше — особено пък костюм или връхна дреха, — то никога не му прилягаше. Изглежда, когато понечеха да му вземат мярка за евентуални поправки, той хукваше да бяга полуоблечен и непремерен. Всичките му сака или висяха като торби, или му бяха къси. Ръкавите или закриваха палците му, или едва стигаха до кокалчетата на китките му. Дъната на панталоните винаги граничеха с невъзможното. Понякога панталоните му вдъхваха страхопочитание, сякаш човек с 36-та мярка е пуснат — като картоф в чувал — в 42-а мярка. Но тук трябва да бъдат разгледани и други, далеч по-страшни страни на този въпрос. Влезеше ли веднъж в някаква дреха, той загубваше всякаква земна представа за нея — може би с изключение на някакво далечно, механично усещане, че не е гол-голеничък. И това не беше просто белег за инстинктивна или дори добре отгледана антипатия към онова, което в нашите среди наричахме Чудесно Облечен. Един-два пъти имах смелостта да отида с него на Покупки и сега, връщайки се мислено назад, ми се струва, че той купуваше дрехите си с недоловима, но изпълваща го със задоволство гордост — като млад брамачариа, сиреч новопокръстен в индуизма, който избира първия си набедреник. О, странни работи бяха тези. С дрехите на Сиймор все нещо ставаше точно тогава, когато той понечеше да се облича. Нормалната му практика беше да стои цели три-четири минути пред отворения дрешник и да оглежда своята половина от закачалката за вратовръзки, но направеше ли веднъж избора си, аз знаех (когато бивах толкова глупав, че да се въртя наоколо и да го гледам), че избраната вратовръзка е вече обречена. На бъдещия възел му беше писано или да не стои както трябва в отвора на яката — най-често падаше един пръст под горното копче, или, ако се случеше да попадне на мястото си, изпод яката отзад се подаваше недвусмислено част от връзката — като каишка на туристически бинокъл. Но по-добре ще е да изоставя тази голяма и трудна тема. Накратко дрехите му много често водеха цялото семейство до нещо много близко до отчаянието. Тук дадох само едно съвсем мимоходно описание. А темата има безброй вариации. Мога да добавя само за секунда, че не е леко изпитание да стоиш лете, да речем, край някоя от саксиените палми в „Билтмор“ в пиковия час за коктейли и да видиш как сюзеренът ти, очевидно доволен, че си го изчакал, изкачва стълбището на скокове, но с незатворен люк, тоест с разкопчан панталон.