Ще ми се да проследя за минутка тази стълбоскачаща история, като вървя по дирите слепешката, без да давам четири пари къде ще ме изведат. Той изкачваше на скокове всички стълби. Просто ги връхлиташе. Рядко съм го виждал да изкачва стълбище по друг начин. А това ме довежда до тема като живост, жизненост, жизнеспособност, за която може и да се кая. Не мога да си представя (не мога лесно да си представя), че в наши дни ще се намери човек — с евентуалното изключение на някои крайно ненадеждни докери, неколцина запасни офицери от армията и флота и много момченца, полагащи старателни грижи за своите бицепси, — човек, който да вярва на старите, широкоразпространени клевети, че поетите били кекави. Въпреки това искам да заявя (най-вече защото толкова много военни и физкултурници ме броят за един от любимите си разказвачи), че за да се стигне до окончателния вариант на едно първокласно стихотворение, е нужно голямо количество чисто физическа издръжливост, а не само психическа енергия и желязна воля. Уви, твърде често добрият поет се превръща в жалък пазител на своето тяло, но аз вярвам, че поначало то е траен материал, на който поетът може да разчита. Брат ми беше горе-долу най-безуморният човек, който съм познавал някога. (Изведнъж се сещам за часа. Още няма полунощ и в главата ми се върти мисълта да се смъкна на пода и да пиша, легнал по гръб.) В момента ми идва наум, че никога не съм виждал Сиймор да се прозява. Разбира се, той сигурно се е прозявал, но аз не съм го виждал. И положително не се е въздържал от благоприличие; вкъщи прозявките не бяха подложени на преследване. Аз редовно се прозявах, знам го, и спях повече от Сиймор. Но дори като малки и двамата не спяхме много. Към средата на нашата радиокариера — това ще рече в годините, когато всеки от нас носеше в задния си джоб най-малко три библиотечни карти, протрити като стари паспорти — светлината в нашата спалня рядко угасваше по-рано от два-три часа след полунощ, ако не броим кратките, но съдбоносни минути, в които старши сержант Беси минаваше на нощна проверка. Когато се запалеше по нещо, когато проучваше нещо, Сиймор, още дванайсетгодишен, беше в състояние да не спи две-три пощи поред, и то без да му личи. Но загубата на повече сън, изглежда, се отразяваше на кръвообращението му — ръцете и краката му изстиваха. След третата безсънна нощ той вдигаше поне веднъж глава от работата си, за да ме попита не усещам ли какво ужасно течение става. (Никой в нашето семейство, в това число и самият Сиймор, не беше чувствителен на течение.) Или ще стане от креслото или от пода — където четеше, пишеше или размишляваше — и ще отиде да провери дали някой не е оставил прозореца на банята отворен. Освен мен, само Беси разбираше кога Сиймор не е спал дълго. Познаваше по чорапите. От времето, когато той премина от подколенки към дълги панталони, тя току повдигаше маншетите му, за да провери дали случайно не е с два чифта ветроупорни чорапи.
Тази вечер влизам в ролята на Сънчо за самия себе си. Лека нощ! Лека нощ на всички вас, отвратително необщителни хора.
Много и много хора на моята възраст и с моя доход, които пишат спомени за починалите си братя във възхитителната форма на полудневник, никога не си дават труд да ни съобщят датата и местонахождението си. Никакво желание за съдействие. Аз съм се зарекъл да не допусна да се случи с мен такова нещо. Днес е четвъртък и отново се намирам в ужасното си кресло.
Часът е един без четвърт след полунощ, а аз седя тук от десет и се мъча, докато физическият облик на Сиймор е все още на страницата, да намеря начин да го представя като спортист и играч, без да разгневя онези, които ненавиждат спорта и игрите. С отчаяние и отвращение разбирам, че не мога да навляза в темата, ако преди това не се извиня. Преди всичко, все пак се числя към английската катедра, а най-малко двама от нейните членове са на път да станат модерни поети в рамките на утвърдения репертоар, трети пък е литературен критик с огромно обаяние сред академичните среди тук, по Източното крайбрежие, и доста внушителна фигура между специалистите по творчеството на Мелвил. В разгара на сезона на бейзболните мачове за професионалисти тези тримата (както можете да се досетите, те имат страшна слабост към мен) току търчат към телевизора и бутилката студена бира, ама така търчат, че всеки да ги разбере. За жалост разрушителният ефект на това камъче, което хвърлям в градината на бейзболните запалянковци, не е толкова голям, защото и моята градина е уязвима. Самият аз цял живот съм бил запалянко по тази игра и нито за миг не се съмнявам, че някоя област от черепа ми прилича на дъното на птичи кафез, нацвъкано с останките от някогашните спортни секции. Всъщност (това е последната свойска дума в отношенията писател — читател) една от причините да ме държат повече от шест години в радиото беше може би обстоятелството, че знаех всичко за и около бейзбола и можех да говоря дори за събития, станали когато съм бил едва двегодишен. Дали все още не ми заиграва нещо под лъжичката, когато става дума за тези неща? Нима не съм скъсал със спомена за онези младежки дни, когато бягах от Действителността и тичах по Трето авеню, за да се добера до убежището си на игрището? Не ми се вярва. Може би защото съм четиридесетгодишен и мисля, че е крайно време всички писатели, които отдавна не са момчета, да бъдат помолени да напуснат игрищата и арените. Чакайте, знам! Господи, сега знам защо се колебая да представя Естета като Атлет. Не съм се сещал за това от години, но все едно, ето отговора: имаше едно изключително интелигентно и симпатично момче на име Къртис Колфийлд, което се подвизаваше с нас в радиото, а впоследствие загина при един от десантите в тихоокеанския район. Един ден се замъкнахме с него и Сиймор в парка и там видях как хвърляше топката, сякаш беше с две леви ръце — като момиче; и сега е пред очите ми изражението, което доби лицето на Сиймор при звука на моя подигравателен смях, не смях, ами цвилене. (Как да обясня този дълбокомислен анализ? Да не би да съм минал към Другата страна? Да си окача ли нова табелка?)