Хайде стига. Сиймор обичаше спорта и игрите, били те на закрито или на открито, и самият той беше изключително добър или изключително слаб играч — средно положение почти нямаше. Преди две години сестра ми Франи ме осведоми какъв бил един от най-ранните й спомени: тя лежала в детското кошче с балдахин (предполагам — като инфанта) и гледала как Сиймор играе с някого пинг-понг в дневната. Мисля, че детското кошче с балдахина е всъщност очуканото старо креватче на колелца, с което сестра й Бу Бу имаше навика да я разхожда из целия апартамент и да я блъска в касите на вратите, докато тя не нададеше рев. Напълно възможно е обаче като малка тя наистина да е гледала как Сиймор играе пинг-понг и никак не е изключено незапомненият от Франи, очевидно безцветен негов противник да съм бил аз. Когато играех пинг-понг с него, лицето ми обикновено загубваше всякакъв цвят. Все едно че насреща ми играеше ухилена самата многоръка Кали, без изобщо да се интересува от резултата. Той блъскаше, сечеше и се мъчеше да забие всяка втора или трета топка, независимо дали тя е висока или ниска. Така горе-долу три от пет негови удара пращаха топката или в мрежата, или адски далеч от масата, тъй че не се получаваше никаква игра. Този факт обаче не привличаше неговото нераздвоено внимание и той винаги оставаше изненадан и се извиняваше, когато противникът му най-после изгубеше търпение и се оплачеше, че трябва да гони топката из цялата стая, под креслата, под кушетката, под пианото и в онези гнусни местенца зад книгите по полиците.
Тенис играеше не по-малко устремно и отвратително. А играехме често. Особено през абсолвентската ми година в колежа в Ню Йорк, където той беше вече преподавател. Много и много дни, най-вече през пролетта, изпитвах едва ли не ужас от хубавото време, защото знаех, че всеки миг някой младеж ще коленичи театрално в нозете ми и ще ми предаде бележка от Сиймор: днес времето е прекрасно, дали да не поиграем тенис? Отказвах да играя с него на университетските кортове, защото се страхувах, че някой от моите или неговите приятели — особено някой от съмнителните му колеги — може да го види как играе. Ето защо обикновено ходехме на кортовете на Деветдесет и шеста улица, старо наше свърталище. Една от най-безплодните военни хитрости, която съм измислял, беше да държа ракетата и гуменките си у дома, а не в шкафчето в колежа. Но тя имаше и своята добра страна. Обикновено се радвах поне на мъничко съчувствие, докато се преобличах, и често пъти някой от братята или сестрите ми ме съпровождаше милостиво до входа, за да ми прави компания, докато чакам асансьора.